Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (78)

Глава 75

Чартърния ми полет се приземи едва в четири следобед в Рейфърд, където Харис бе в една от килиите за осъдените на смърт.

А Рейфърд се намира в северната част на Флорида, близо до Джаксънвил — най-далечната точка от Кий Уест, до която можеш да стигнеш, без да напускаш границите на щата. Чарли бил споменал по някое време на Харис, че може би щяло да е по-разумно да си наеме някой местен защитник, но Харис категорично отказал.

Или Чарли, или никой, рекъл. Което ме накара да се усъмня силно в способностите на Харис да оценява трезво нещата.

На влизане в силно охранявания затвор минах покрай групичка млади демонстранти, насядали по колите си, паркирани сред кафявата трева на отсрещната страна на шосето.

Тийнейджърка с вид на изоставено дете в старомодна басмена рокля на цветчета размаха насреща ми плакат: ПРЕМАХНЕТЕ СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ. СВОБОДА ЗА ДЖЪСТИН ХАРИС!

Точно това се мъча да постигна, измърморих на път към бодливата тел, с която е ограден паркингът на затвора.

Кралските палми, подстриганият жив плет и варосаните сгради в традиционния стил на испанските мисии в Южна Калифорния придаваха на входа на „Рейфърд“ вид на курорт от деветнайсети век, а не на затвор.

Впечатлението ми обаче се изпари моментално щом стъпих вътре: интериорът бе декориран изключително с бетон и стомана. Автоматът на входа избръмча, а щракането на ключалката зад гърба ми буквално усетих с тялото, освен със слуха си. За пръв път ми се случваше да вляза в затвор. Онова, което показват във филмите, не успява ни най-малко да предаде деморализиращия ужас.

Отнякъде — отвсякъде — се чуват неясни викове, надути до макс телевизори, казанчета на тоалетни и блъскането на стомана о стомана.

Сетих се за онази отдавнашна нощ на плажа. За Рамон Пеня. За съдбата, от която бях избягала.

Но наистина ли ми се беше разминало? — запитах се. — Щом ми се стореше, че съм се отдалечила достатъчно, все нещо изскачаше от миналото ми, като блуждаещ огън, само че обратното.

След като влязох и обискираха чантата ми, един ням широкоплещест латино от охраната ме поведе по потискащ циментов коридор. Наложи се да изчакам цели двайсет минути, за да доведат и Джъстин Харис в определеното за свиждане с осъдените на смърт помещение. Белезниците на ръцете му бяха свързани с верига с букаите на краката му, а пазачът на всичко отгоре го закопча като някакво диво животно към желязната гривна, която стърчеше от пода до масата.

Освен това остана съвсем наблизо, да ни наблюдава съсредоточено от обратната страна на голям прозорец с армирано стъкло.

Първото ми впечатление от Джъстин Харис беше, че е по-едър, отколкото личеше на снимката от репортажа по „Фокс Нюс“. Поначало беше снажен мъж, надебелял от обездвижване, но масивните му рамене, ръце и гръден кош висяха към пода, сякаш центърът на тежестта му бе рухнал по някакъв начин. Седеше насреща ми, дишаше шумно и ме гледаше с празен поглед. Забелязах и цицината, която синееше върху остриганата му глава.

— Къде е Чарли? — попита по някое време. — Щото казаха, че адвокатът ми бил дошъл.

— Казвам се Нина Блум. Работя в една нюйоркска адвокатска фирма и съм тук със задачата да помогна на Чарли с твоя случай. Какво е това на главата ти?

— А, това ли? — ухили се глупаво и посочи цицината си. — Ударих се, докато карах водни ски.

Издишах отчаяно, но не снех погледа си от него. Оставаше му само още една седмица живот, а той се напъваше да оригиналничи. Възможно ли е Харис да е в действителност невменяем? — запитах се.

— Знам, че не си извършил онова, за което са те осъдили, Джъстин — рекох тихо. — И съм дошла да ти помогна.

Стрели от гняв излетяха от внезапно разширилите се очи на Харис, та чак веригите му издрънчаха, когато тялото му се стегна.

— И защо си толкова сигурна, че не съм го извършил? Понеже съм чернокож, а ти си гласувала за Обама ли? Виж какво, рискувах смело живота си в редовете на армейските рейнджъри по време на първата война с Ирак. А сега са тръгнали да затварят „Гуантанамо“. Що ти и приятелчетата ти от Американския съюз за граждански права не ме зарежете? Съсредоточете по-добре усилията си да освободите някой терорист.

— Известни са ми патриотичните ти чувства, Джъстин — рекох още по-тихо и извадих медала от чантата си.

— От къде го имаш? — вбеси се той.

— Майка ти ми го даде. Тук съм не само заради теб, а и заради нея.

Загледа медала. Пое дълбоко въздух и го задържа. Завъртя глава и набързо притвори очи, да спре бликналата сълза.

— Тук са екзекутирали и серийния убиец Тед Бънди. Това известно ли ти е? — попита ме със съвършено равен глас. — Електрическият стол е ей там, в дъното на коридора. Имало и нов, преносим, който бил на мое разположение, ако поискам. А по желание могат и венозно да ме убият. Лошото е, че преди няколко години нещо объркали, като не успели да намерят вената на човека. Та му останали трийсетсантиметрови белези от изгаряне с химикала и по двете ръце.

— Ще те измъкна от тук, Джъстин — рекох.

Изпусна въздуха от гърдите си, после ме изгледа продължително. Накрая ми се усмихна. Първата му истинска усмивка. Имаше правилно подредени зъби и трапчинки. За частица от секундата успях да доловя приликата с ухиления млад барабанчик на сцената на „Карнеги Хол“.

— Извинявай, дето се заядох за Обама. Не биваше да го казвам. — Притисна дланите си като за молитва. — Разбирам какво се мъчиш да постигнеш, госпожице Блум. И се възхищавам от намерението ти. Хубаво е да се мъчиш да помогнеш на останал без капка надежда човек. Имам чувството, че си добра душа, и ти благодаря за оказаното ми доверие. Но губернаторът на Флорида няма да разпореди отлагане на изпълнението на присъдата ми. Сам се набутах в тая бъркотия и съм готов да поема последствията. Изживях каквото ми се полагаше от живота. Доста скапан се оказа. И сега му предстои да приключи.

— Погледни ме в очите — казах разпалено. — Не става дума за никакво отлагане. А за това да те измъкна от тук, Джъстин. Знам, че ДНК-то ти е от секс по взаимно съгласие с Тара Фостър и че годеницата ти е излъгала, че не си бил с нея. И смятам да го докажа. Не си ли спомняш нещо поне мъничко, което би потвърдило алибито ти?

— Много приятно ми беше да си поговорим, Нина, но вече ми е време да се върна към книгите си — отвърна Джъстин и почука по армираното стъкло.

Но докато пазачът го отвеждаше, Джъстин внезапно се извърна.

— Чакай. Сетих се нещо.

— Какво? За какво се сети? — подскочих.

— Ако се чуеш с майка ми, предай й, че я обичам, че съм добре и че не желая да присъства на екзекуцията ми. Окей?

Кимнах и издишах насъбралия ми се въздух.