Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (73)

Глава 70

Питър оглеждаше лицата на минувачите на ъгъла на Четирийсет и втора улица и „Лексингтън“. Сканираше тревожно невероятно оживеното движение пред входа на централната гара. Нищо. Никакъв шлифер с цвят слонова кост. И на отсрещния тротоар го нямаше. Изложил се беше. Оставил бе плъха да се навре в дупката си.

Ама че провал! Да я намери, а после пак да я изпусне.

Както се ругаеше от яд, в главата му изникна стар спомен. От първия и единствен лов с лъкове, на който го беше завел баща му, когато беше седемгодишен. Отбил се беше да се изпикае в гората и изведнъж на три метра пред себе си видя огромна черна мечка. Докато се сети да извика, от съставния лък на баща му се чу глух звук и една стрела се заби в мечото око. Животното рухна като посечено.

Баща му слезе от укритието и коленичи над падналото чудовище, душейки жадно аромата на кръвта му като надвесил се над тенджерата готвач. Питър насмалко да се напикае, когато баща му го сграбчи неочаквано и натика лицето му в смъртно ранената мечка, право в окървавената й черна муцуна.

— Това е животът — рече шантавото пияно копеле на своя канадски френски акцент. — Или ти — мечката, или тя тебе. Изборът е твой, нали ме разбираш?

Абсолютно, помисли си Питър.

Поне вече знаеше, че Дженийн живее в Ню Йорк и че работи някъде близо до гарата. По дяволите, стигаше му дори само това, да знае, че е още жива. Нямаше и капка съмнение, че някой ден ще я стигне; въпросът по-скоро беше кога.

Телефонът му иззвъня. На екранчето се появи името на жена му Вики.

Оглеждаше безбройните прозорци на фона на клаксоните от уличното движение, гневът му затихваше, а мястото му заемаше естественото, хладнокръвно търпение на ловеца.

„Не се притеснявай, тате, все някак си ще я гепя тая мечка — каза си наум Питър и включи телефона. — Винаги съм успявал. И никога няма да се проваля.“