Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (70)

Глава 67

Докато стана време да свърна от Вандербилт Авеню в централната гара, бях успяла да поогранича рухването. А когато стъпих на западното мраморно стълбище над главната зала, бях спряла и сълзите.

Гледката винаги ме е поразявала: и кремавият мрамор, и прочутите прозорци с размер на цунами, и стенописът със съзвездията върху масивния зелен таван.

А всеки път, когато вървях през цялата тази старинна елегантност в делово облекло, винаги се чувствах класна, истинска нюйоркчанка. И често си въобразявах, че съм част от някой стар филм — че съм Ева Мари Сейнт например в „Север-северозапад“.

Трийсет секунди по-късно бях вече прекосила просторното, приличащо на катедрала място и крачех по дългия коридор, който извежда на Лексингтън Авеню. Магазин до магазин и от двете ми страни: бижутерия, бутик, зала за лъскане на обувки, кафене „Старбъкс“. Появата на нов поток народ, устремил се по коридора към стълбището за линиите на метрото под Лексингтън Авеню, ме принуди да свърна плътно вляво. Но, изглежда, не толкова, колкото е трябвало. Причерня ми от болка, когато през десния ми крак мина някакъв уолстрийтски глупак в раиран костюм.

Имах чувството, че ми е отрязал пръстите на крака, та чак се облегнах на стената в претъпкания пасаж и си събух обувката да ги преброя.

— Моля, моля, извинен си — викнах и от яд, и от болка.

Само дето ядът ми мигновено се изпари. И болката в крака изчезна, напълно забравена.

На устието на гъмжащия коридор стоеше висок мъж — хубавец с къса прошарена коса и сини очи. Възправил се бе като скала посред човешкия поток и беше вперил погледа си в мен.

Откъснах очи и набутах крак в обувката. Накуцвайки и заслепена от страх, се насочих към изхода, откъдето преминах във финален спринт.

Не може да бъде. Не трябва да бъде. Обаче беше.

Факт, че Питър най-после ме бе открил.