Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (7)

Глава 4

След няколко взети с приплъзване завоя стигнах до чист крайбрежен път и подкарах камарото както си следва — сиреч сякаш съм го откраднала. Че натисках до дупка газта е меко казано; насмалко да продъня с педала старателно изчистения с прахосмукачка под.

Пет цяло и седем литровият V-образен двигател изви гладно, демонично — прелюдия към хевиметъл изпълнение.

„Crazy Train“ рекох си и гърбът ми залепна на облегалката. Или пък „Highway to Hell“?

Паркираните коли се размазваха покрай мен с оня звук „бъз-бъз-бъз“, който се чува от телевизора, когато предават състезанията от серията НАСКАР.

Напънах се да реша кое най-много ми се ще да разбия в този момент: гордостта на Алекс или себе си. Мисълта да сложа край на абсолютно безсмисления си живот страшно ме изкушаваше. Така както седях без предпазен колан, животът представляваше една болка, затова най-сериозно разсъждавах дали да не приключа своя колкото се може по-гадно и грозно.

Скоростомерът наближаваше сто и шейсет и задницата на камарото започна да се надига като самолет преди излитане. И точно в този миг мярнах някакво движение по тъмния плаж от дясната ми страна.

Присвих очи през предното стъкло да видя какво е. Нещо дребно, размазано, тичащо. Заек?

Не, установих, както се приближавах на висока скорост. Беше куче, с червена триъгълна кърпа около врата. Разпознах пльосващото се по корем коли от бара в същия миг, в който то, като самонасочваща се ракета, промени курса си и изскочи на крайбрежния път.

Право пред колата.

Мигновено, инстинктивно набих спирачките и навих волана надясно, че да го избегна. Колата се изпълни с писъка на изпаряващи се гуми и задницата занесе наляво, сякаш се намираше върху лед. Опитах се да изправя, но изглежда, свръх компенсирах, при което колата изведнъж смени посоката и се завъртя с провлачващи се гуми обратно на часовниковата стрелка. Ужас!

Изгубила бях напълно контрол върху автомобила. Главата ми се удари в облегалката силно, безпомощно, като че се возех на някоя панаирджийска въртяща се чаена чаша. Спрях да дишам, след като дясната задна част на колата почна да се надига. Но вместо да се преобърне, колата се извъртя на 180 градуса и продължи да се върти. Едва когато стигна до 360 градуса, забелязах как нещо изведнъж нарасна пред очите ми.

И изпищях.

Осветен от блуждаещите ми фарове, сякаш появил се по заповед на някакъв фокусник, на шосето стоеше собственикът на кучето — рокерът от бара със сивата сплетена коса.

Последното, което си спомням, бе, че взех да помпам неистово спирачките, а в това време пъпките от долната страна на волана барабаняха болезнено по пръстите ми.

И затворих очи, докато носещата се предница на камарото удари човека в кръста със звук, от който ми прилоша.

За миг се чу шумът от претъркаляло се по торпедото тяло, последван от провлачения вой при плъзването му нагоре по предното стъкло.

И след това — тишина. Нищо, освен една ужасна, оглушителна тишина.