Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (68)

Глава 65

— По дяволите! — изругах, като видях колко е часът, а аз още вземах завоя към Пето Авеню. Отдавна трябваше да съм на път за аерогарата. Сега на чакащия ме пред офиса шофьор щеше да му се наложи да настъпва газта до дупка и евентуално да мине няколко пъти на червено, ако исках да стигна навреме до „Кенеди“.

Понечих да му звънна да се върне на Пето, но предвид лудите задръствания в този час реших, че е абсолютно безсмислено и че може би аз ще стигна пеш до него много по-бързо.

Набирах постепенно скорост, но докато пресичах към източната страна на улицата, айфонът ми издрънка предупредително, че имам нов есемес.

Погледнах екрана с ужас да не ме забави още нещо, но въздъхнах с облекчение, когато установих, че е от Ем.

Че от кой друг може да е? Почти си я представях как тайно ми текства през първия си свободен час в библиотеката на „Бриърли“, с разтворени отпред й учебници и скрит под чина джиесем.

Изкарах съобщението й на екрана: „Уилллсссъъъннн!“ И се разсмях при цялото си бързане. И то на глас. Понеже ставаше дума за най-тъпия и безспорно най-любимия ни момент от филма „Корабокрушенецът“, в който попадналият на самотен остров Том Ханкс се сприятелява не с каквото и да било, а с волейболна топка от марката „Уилсън“. Оттам и една от любимите ни закачки, нещо като „добрутро“. Поначало с Ема по цял ден си текствахме разни такива наши си шеги.

И пак предупредителна мелодийка, че имам още един есемес.

„Най-скапаната банда на 80-те години? — питаше ме Ем. — «РЕО Спийдуагън»?“

Но понеже лично бях преживяла този период, нямаше как да не изразя несъгласието си.

„Почти — писах й както крачех към офиса. Доста муден процес за човек над шестнайсетгодишна възраст. — «Кълчър Клъб». Имаха хит с «Наистина ли искаш да ме заболи». И отговорът гласеше: «да». Ако не ми вярваш, потърси в «Гугъл» «Бой Джордж».“

„Чудесно — отвърна ми Ем, преди да бях успяла да щракна с пръсти. — Най-тъп цитат от филм! «Играта на играчките»: Това не е летене, а стилно падане.“

„На какво всъщност е способен един космически рейнджър?“ — успях и аз доста бързичко да й отвърна.

Ем можеше да се гордее с мен. И прибрах айфона, като усетих насъбралата се в гърлото ми буца. Само след миг вече ревях. Крачех покрай магазините за туристите, магазините за куфари и чанти и безбожно скъпите пицарии по Пето Авеню и се съдирах от рев.

Понеже изведнъж си дадох сметка, че Ем всъщност няма да има за какво да се гордее с мен.

Какво ли мнение ще има за мен, след като всичко излезе наяве? — пръхтях аз в ревера на шлифера ми, имитация на „Бърбъри“. Когато установи, че откакто е проходила, не съм спряла да я лъжа? Че съм една пълна измама? Че заради мен е загинал човек?

Кого, в крайна сметка, се мъчех да заблудя? Какво ме караше да се лъжа, че ще успея само за една седмица да реабилитирам Харис, като в същото време не допусна да се разпилее колодата от 52 карти? Дори за изключително творческа натура като моя милост това би било почти непостижимо. Избягнала бях единия куршум при Рокфелер Сентър, но този бе само началото. А колкото повече затъвах, на толкова по-голям риск щях да се изложа. Какво изобщо си мислех, че правя? Скрила бях един дяволски голям скелет в килера си, а сега се канех да пъхна ключа и да го отворя.

И пак иззвъняване за есемес.

„В ботуша ми има змия“ — гласеше поредният цитат от „Играта на играчките“.

Змията е по-скоро в семейството ти, рекох си и изгледах тъжно телефона.