Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (67)

Глава 64

Точно в девет без пет Питър Фурние излезе пред тунеловидния изход на студиото на Ен Би Си на Западна петдесета улица до Рокфелер Сентър.

— Чудесен беше, мили! — чу как изгука жена му Вики по отворения иззвънял мобифон. — Направо не мога още да го повярвам. Сякаш съм сънувала. Седиш си там и си приказваш със самия Ал Роукър като със стар приятел. Аз да бях, сигурно щях да припадна. Чакай да ти дам момчетата.

— Тате, ти направо ги шашна! — похвали го Скот.

— Да. Кажи му, че нашият татко е най-най-готиният! — чу се как от другия край на стаята се провикна и Майк.

— Благодаря, момчета. И аз ви обичам. Ще ви разправям подробности, като се прибера в хотела — каза Питър.

Смееше се доволно, докато затваряше мобифона. Наистина хубаво се представи. Очакваше да се притесни от това, че се появява на живо по национална телевизия, но в мига, в който светна червената лампичка, се почувства идеално, като човек, който е спокоен и който владее нещата. Открай време беше убеден, че ще изглежда съвсем добре по телевизията. Сега го доказа. В някой друг живот може би щеше да се прояви като актьор или водещ на телевизионно токшоу. Нито хубост му липсваше, нито очарование.

Да си убеден, че притежаваш най-голямата пишка сред присъстващите, дали е признак на нарцисизъм? — запита се. — Няма значение в коя стая? Във всяка една стая?

Обикновено се стремеше да минава ниско, под радара, но в случая бе рискувал пресметливо, тъй като ставаше дума за сериозен бизнес.

Един от членовете на роднинската група на жертвите, възрастният мултимилионер от Палм Бийч, Арти Тиволи, бе собственик на хотелска верига. А след като се беше сприятелил с побелелия джентълмен с бездънните джобове, Питър го бе увещал да погледне сериозно на участието си в търга за единственото и доста занемарено голф игрище в Кий Уест с перспективата да го превърне в огромен луксозен курорт.

От една година се бе хванал с фирмата на Арти, „Тиволи Груп“, да я представя на „подходящите“ членове на градския съвет и на комисията по териториално устройство. И ако всичко станеше така, както го беше замислил, Питър щеше да излезе от цялата история с яка, седемцифрена печалба. Най-голямата в живота му. Поне от изкараните със законни средства.

Така че участието му в „Тудей Шоу“ всъщност нямаше абсолютно никаква връзка с желанието му да измести главния водещ Мат Лауър, нито със страданието му по преждевременно напусналата го половинка Дженийн. И активността му в групата на роднините на жертвите, и справедливият му гняв спрямо Джъстин Харис, изразен по национална телевизия, бяха все заради Арти, чиято единствена дъщеря била убита от Десантчика през 1991 г.

Все още развълнуван, Питър огледа хаотичния водовъртеж, наречен „централен Манхатън“ и състоящ се от паркиращи на заден ход камиони със стока и надуващи клаксоните си паркирали в два реда таксита. Настъпил бе сутрешният час пик и достойни за някой рок концерт тълпи от бизнесмени и строителни работници с каски минаваха забързани покрай него в двете посоки по пещероподобната странична улица.

Нещастници клети, рече си. Хубаво де, отивайте да бачкате, наплашени крепостници. Заминавайте!

Независимо че снимките от мобифона му на нищо не приличаха, реши все пак да щракне няколко, за да има какво да покаже на децата. Засне прочутия вход на телевизионното студио, един минаващ полицай на кон и някакъв велокуриер, запалил цигара на отсрещната страна на улицата.

Тъкмо се канеше да снима и гълъба, кълвящ поничка в канавката, когато някаква блондинка му се мярна на източния ъгъл на сградата до Рокфелер Сентър. Снажната красавица беше типична нюйоркчанка: млечнобели дълги бедра, намахана походка и боядисана в скъп фризьорски салон платинена коса.

В този момент блондинката се огледа за приближаващи отдясно коли, а ведрата усмивка на Питър помръкна и той свали телефона.

Не му оставаше друго, освен да наблюдава безмълвно как покойната му съпруга Дженийн пресичаше улицата.