Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (65)

Глава 62

— Четири, три, две — отброява на глас секундите плах плешивец, целият в черно и със слушалки на ушите. И посочва с пръст масивната високотехнологична телевизионна студийна камера до себе си, чиято червена светлина светва.

— Отново сме с вас — прочете Ал Роукър от аутокюто под големия колкото чинийка от сервиз за чай синкав обектив на камерата. — В края на последната, трета част, посветена на екзекуцията на флоридския Десантчик, днес разговаряме с родственик на една от жертвите му.

По джинси и светлосин кашмирен пуловер, седнал на дивана срещу метеоролога на цяла Америка^[1], Питър Фурние се усмихна на фона на тълпата с протестни надписи пред студиото на Рокфелер Плаза. Тъкмо заради тях се бе вдигнал Питър чак от Кий Уест, за да дойде в Ню Йорк за уикенда.

— Съпругата на Питър Фурние била само на двайсет и три години — продължи Роукър, — когато пътят й вероятно се е пресякъл с този на Джъстин Харис. Днес господин Фурние, полицай от Кий Уест, Флорида, оглавява групата в защита на правата на жертвите на Десантчика. Добро утро, господин Фурние. Харис призна ли вече, че е убил и младата ви съпруга Дженийн?

— Не — отвърна мрачно Питър. — Той продължава да твърди, че е невинен, Ал. И то не само по отношение на моята жена, но дори и по отношение на онова момиче, Фостър, за чиято смърт го осъдиха. И тъкмо затова и аз, и останалите близки на жертвите сме доволни, че ще го екзекутират идната седмица. Този човек трябва да заплати за престъпленията си и, ако е рекъл Господ, точно това ще направи в петък вечер.

— Не мога дори да си представя болката, която изпитвате — кимна Ал, — но все пак ми се ще да ви попитам каква позиция заемате в дългогодишния спор относно ползата от смъртното наказание.

— Преди седемнайсет години този човек отвлече жена ми и я уби, но не му е останала и капка човечност поне да ми каже къде е изхвърлил тялото й, че да я погреба като хората — отвърна спокойно Питър. — Какво ми остава в такъв случай, Ал? Да простя и да забравя ли? Болката, която изпитвам аз, а и всички близки на жертвите, никога няма да отшуми. Нали самият Данте е казал, че адът е онова място, където отива всичко забравено. Точно там искам да пратя и Харис. За да мога да го забравя и аз, и останалите близки, и всички други хора на планетата.

— Какви са плановете ви за момента? — заинтересува се Ал.

— Ние, членовете на нашата организация, научихме, че ще има протести от страна на противниците на смъртното наказание, така че ще се постараем да сме на първи ред по средата, за да се чуе и нашият глас — гласът на хората, които Харис в действителност лиши от граждански права.

— Благодаря ви, господин Фурние. Пожелавам ви всичко най-добро — приключи Ал. — А сега идва ред на Мередит с няколко полезни съвета как да пестим пари по време на пътуване.