Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (63)

Глава 60

Има една стара поговорка, че адвокат, който представлява себе си, се е наел да защитава глупак.

По-точно от това никой не би могъл да ме опише.

През следващия един час използвах проницателния си мозък на юрист да направя преглед на сегашното ми положение. Като начало в работния си пад записах подробно бележките си под весело озаглавени рубрики от рода на „Вероятно изгубване на приятелства“ (горе-долу почти всички), „Възможни правни усложнения“ (ще ме уволнят от фирмата и ще ми отнемат адвокатската правоспособност), а накрая — „Давностни срокове за непредумишлени убийства“ (?) и „Ема“ (под егидата на „Социални грижи“?).

Очилата за четене бяха кацнали на върха на носа ми, но както разлиствах настолния ми „Маккини“, изведнъж ги бутнах над челото си и затворих с трясък сборника.

Тъй като ми се яви съвсем нова опция.

При това — доста налудничава. Направо идиотска, ако трябваше да съм откровена. Да не говорим и колко малки бяха шансовете й за успех. Че какво друго можех да очаквам? Да не би в целия ми живот лудостта и нищожните шансове да не вървяха ръка за ръка като куку и пипе?

Защо наистина да не трампя досието с приятелката ми Мари Ан? Какво ще стане, ако аз се заема с делото „Харис“?

Тогава щях да съм в командна позиция. И току-виж, съм измислила начин да отърва Харис, без да съсипя собствения си живот и най-вече живота на Ема. Понеже извършителят не е бил Харис, нали? В това поне бях убедена. И неминуемо в цялото дело ще се намери някоя недооценена подробност, която да го докаже. Оставаше ми единствено да я открия и да я сведа до вниманието на съда.

„Далеч на юг в Кий Уест“, възрази ми някакъв вътрешен гласец.

Да. Знаех си аз, че ще стигна до тая пречка. Ще се наложи да работя ръка за ръка с адвоката на Харис, а той живее точно там, където най-малко бих желала да отида.

Самата мисъл, че ще стъпя пак на онова красиво опасно място, ме накара да се пресегна, все едно ще изгълтам цяла шепа ксанакс.

Поседях известно време, раздирана от противоречия. Избор А: да си призная най-после за погребаното ми минало. Избор Б: да продължа да лъжа до скъсване и да поддържам измамата на така наречения ми живот.

Изобщо не можеше да става дума да избирам.

И все пак трябваше да намеря някакъв изход. Кий Уест хич не беше малък град. Донякъде де. Само трябваше да се погрижа да не привличам много внимание. Възможно бе и Питър вече да не живееше там след седемнайсет години.

Хванах мобифона. Той като че изведнъж бе станал десет кила. И позвъних на Мари Ан, докато не бях си променила решението.

— Какво има? — попита ме рязко тя.

— Готова съм — рекох. — Да се трампим.

— Ама ти сериозно ли? — едва ли не в екстаз възкликна тя. — Сигурна ли си?

В нищо не бях сигурна, но ми се налагаше да го направя.

— Казвай по-бързо „да“, преди да съм се отказала — подканих я.

— Да — заяви Мари Ан. — Знаех си аз, че си ми истинска приятелка. Обещавам ти да помагам на Ема за изпита по SAT и изобщо при всякаква нужда. Обаче никакво връщане назад, нали?

— Никакво връщане назад — обещах й и без да искам, се ухапах отвътре по бузата.