Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (58)

Глава 55

В четвъртък сутринта точно в девет без петнайсет влязох в бляскавия черен остъклен небостъргач на ъгъла на Петдесет и седма улица и Трето Авеню. Закичена с временен пропуск на посетител върху ревера, поздравих усмихната дузината млади адвокати от първата стотица на света, седнали изтупани и наострени като нови моливи в конферентната зала на двайсет и третия етаж за междуфирменото про боно съвещание.

Огледах внушителните табели пред тях. Имаше фирми, които действаха и като представители на цели държави. Да видиш, че техни служители работят и на обществени начала, не беше никак зле.

Стига наистина да се стигнеше до сериозна работа, на което искрено се надявах. Понеже, за съжаление, вече имах опит в други про боно инициативи, които се свеждаха до продължителни обеди за сметка на организаторите и високопарни диалози, но не и до истинска правна дейност, от която би имало полза.

Така или иначе, за себе си поне бях готова да си съдера задника от работа, за да е доволен шефът ми Том Сидиров. Само заради фаулираната от Джитър топка, която Ема снощи си взе за спомен, и за привилегията да наблюдаваме как „Янкис“ скапаха в последния ининг идеалния завършек на изпълнението на Бекет благодарение на четирите точки, вкарани от Робинсън Кано?

За такова нещо бях готова да му работя по четирийсет часа на ден.

Тъкмо си наливах кафе и си вземах от подготвените папки с информация, когато с периферното си зрение долових блясък от червени коси.

— Не може да бъде! — изпищях.

— Може, може — отвърна приятелката ми с порцеланова кожа Мари Ан Понтано и двете се вкопчихме в меча прегръдка. — Слава богу, че си тук. Така, току-виж, съм преживяла този конферентен ад.

Разсмях се и повторно я прегърнах. Мари Ан беше първата ми нюйоркска приятелка. Беше ми съседка по скапаната квартира, която наех на 117-а улица в Спаниш Харлем две седмици след като слязох от автобуса на линията „Грейхаунд“ на терминала им до пристанищното управление.

И тъй като бяхме единствените неомъжени и неговорещи на испански жени в целия блок, изпитахме естествено взаимно привличане. Особено когато се случеше да се съберем пред пералните в мазето на сградата, достойно за декор в „Мълчанието на агнетата“. Именно тя ми помогна да намеря първата си работа като сервитьорка и впоследствие педиатър за Ема. Освен дето най-много от всички ме тикаше преди толкова години да стана помощник-юрист.

— Ей, ама много отдавна не сме се виждали, Мари Ан — рекох.

А тя се засмя. Все още приличаше повече на водеща телевизионните новини от войната в Ирак, отколкото на каквато бе в действителност — ветеран от битките във въпросната война и бивша служителка в Нюйоркското полицейско управление. Просто беше успяла, благодарение на упоритостта и красотата си, да се превърне в следовател за една местна кантора по международно право.

— Няма проблем — каза Мари Ан. — Знам ви вас, алчните капиталисти в областта на фирмените дела. Не ви остава и минута свободна от броене на мръсните ви мангизи. Нямате никакво време за нас, селянчетата.

— Не можем, Мари Ан, да се сравняваме с една жителка на Скарсдейл със съпруг стоматолог и две невръстни дечица.

— Вече съм в Бронкс, ако искаш да знаеш. И не забравяй: ние от Бронкс направо ги схрускваме за закуска ония нещастни кучки в Скарсдейл. Казвай сега, имаш ли представа за какво са ни събрали тука?

— Ще спасяваме животи — намеси се ниският мъж с рошави черни коси и дружелюбен вид, който нахлу в конферентната зала с кутия документация под мишница. — Добре дошли на всички в нюйоркската „Мисия: реабилитация“ — обяви и тръшна шумно кутията върху масата. — И тъй като времето е пари, няма да ви го губя. Аз съм един от създателите на инициативата и неин директор. Казвам се Карл Фухи. А вие, доколкото ми е известно, сте най-видните юристи в Ню Йорк. Или поне най-ненужните юристи в Ню Йорк. Така или иначе, от вас се нуждая и аз, и — което е още по-важно — куп мъже и жени с надвиснала над главите им екзекуция.

Натисна някакво копче и от тавана се спусна с бръмчене голямо светещо пано за презентации с „Пауър пойнт“. И по него се заредиха образите на сурови, но и отчаяни мъже и жени.

— Не можете да си представите колко погрешни свидетелски разпознавания и грешки от страна на съдебната медицина сме установили в някои от тези углавни дела — заобяснява Фухи. — Да не говорим за бездарните служебни защитници, които в някои случаи са им били назначени. Установили сме най-сериозни пропуски от страна на такива защитници: да проучат свидетелите или да поискат експертизи от вещи лица. Освен дето някои са се явявали в съда пияни и са заспивали по време на процеса. И точно в това отношение възлагаме надеждите си на вас. Да изравните игралното поле в полза на тези бедни и, в повечето случаи, необразовани мъже и жени.

Отвори капака на кутията, извади дебели жълти пликове и взе да ги пуска един по един пред нас.

— Това са делата, които ви възлагаме. На излизане можете да им хвърлите по едно око. На първата страница ще видите сегашния защитник на обвиняемия. Държим да работите съвместно с него. Вие се явявате просто негови съветници, затова е необходимо да се срещнете със съответния защитник очи в очи. Да се убедите, че е обърнал нужното внимание на всичко, което трябва — полицейски доклади, обжалвания и прочее. Целта ни е да открием грешките им, народе. Всяка уловена грешка може да спаси нечий живот.

Сега, ако някой бъде така добър да угаси осветлението, ще ви демонстрирам два-три примерни случая, в които успяхме да се сдобием с отмяна на смъртната присъда. Ще направим преглед на целия процес, след което ви оставяме да действате на свобода. Ако имате въпроси, по всяко време можете да ги зададете или на мен, или на методолозите на инициативата — Джейн Бъркарт и Теди Симънс. Но съм уверен, че и сами ще намерите нужните ви отговори. Импровизирайте и не се предавайте, хора. Спасете нечий живот!