Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (54)

Глава 51

Четири часа по-късно дъждът се лееше като из ведро, а аз, без чадър, реших да прибягам от спрялото през две коли от тротоара такси до претъпкания ресторант, „Аретскис Патрун“ на Източна четирийсет и шеста улица. Не се получи. Трийсетте метра разстояние се оказаха напълно достатъчни, за да прогизна от глава до пети от мусона.

Че кога не е валяло, ако си закъсняла за първия си работен обяд с шефа си, а не си погледнала прогнозата за времето, рекох си и влязох с жвакащи стъпки.

И за да ми стане съвсем топло на душата, на катедрата пред входа на ресторанта посетителите посрещаше гъвкава безупречна скандинавка. Която реагира на вида ми на мокра кокошка само с леко вдигане на веждата. Но след това ми пусна мила усмивка.

— Добре дошли в „Патрун“. Вашето име?

Източих до максимум царствената си осанка, с цел да й подскажа, че най-новият фешън е да си мокър като удавен плъх.

— Нина — отвърнах и отхвърлих съсипаната си коса от очите с нещо като грациозна и професионално компетентна усмивка. — Името ми е Нина Блум.

Имах късмет. Шефа ми още го нямаше, така че ми се удаде възможност за определени възстановителни процедури по косата и грима в дамската тоалетна, преди да седна на отреденото ми място в дискретното сепаре.

Докато чаках, най-после се поокопитих и успях да разгледам пейзажа. Разположили се внимателно в модерната Мека за служебни обеди, каймакът на медийния елит в шити по поръчка костюми обсъждаше сделки с разхубавени с ботокс първокласни, диктуващи модата дами. Между бутилките „Сан Пелегрино“ успях да зърна Иванка Тръмп да си бъбри с Андерсън Купър.

А още по-точно казано, правех се, че не обръщам внимание на Иванка и Андерсън, все едно че за момента не си говорим. То човек като поживее двайсетина години в Манхатън, на какви ли не номера се научава.

Миг по-късно протегнах засмяна по посока към големите играчи в залата чашата си с газирана вода и отпих една глътка. Наистина имах повод да вдигна тост за свое здраве, като се има предвид, че бях пристигнала през 1994 г. в Ню Йорк само с дрехите на гърба ми и Ема в корема ми.

Най-вече за това, че бях оцеляла.

Спомних си за лудницата, която преживях през първите няколко години тук. За долнопробния бар на ъгъла зад Медисън Скуеър Гардън, където работих, докато взе да ми личи. За онова място в китайския квартал, където се сдобих с първата си фалшива лична карта. За квартирата с размерите на кутия за обувки в Спаниш Харлем, където се прибрах, след като родих Ема в болницата „Ленъкс Хил“.

Чак след време започна „преуспялата“ ми кариера, както й викаше Ема. С помощта на доста творчески разкрасена автобиография, курс по професионална ориентация в нюйоркския Кариър Институт и огромна доза късмет успях да се добера до първата си несервитьорска работа като помощник-юрист в „Скот, Максуел енд Бонд“ — една от най-мощните кантори по фирмено право в града.

Предполагах, че една такава длъжност е просто начин за изкарване на повечко пари, но от самото начало усетих как трудовият ми ентусиазъм ежедневно нараства. Имаше нещо наистина вълнуващо в това да участваш, макар и с нищожна роля, в разните съдебни дела, спорове и съвещания за набелязване на стратегии. След целия хаос, който бях преживяла, намерих утеха в правото, в неговата власт, логичност, улегналост и присъщо благородство.

Но най-големия си късмет извадих, след като направих полезен принос към един потребителски иск. Тогава шефът ми Том Сидиров — легендарен адвокат и дори още по-добра личност — едва ли не насила ме накара да се запиша в Сити Колидж, а след това и в правния факултет „Фордам“ за сметка на кантората.

Наложи ми се в продължение на близо десет години да работя и да следвам вечерно, да пропътувам хиляди часове с нюйоркското метро, но в края на краищата успях. Станах юрист. И от раз взех изпита за нюйоркската адвокатура.

През изминалите оттогава три и половина години кариерата ми бе в постоянен възход. Надали щяха скоро да ме направят партньор във фирмата, но все пак вече водех свои дела и си имах свои клиенти, та дори и личен помощник-юрист.

Мога най-после да се наслаждавам на плодовете на усилията ми и в службата, и като майка, мислех си, седнала в декорирания с вкус ресторант. В живота на американеца не се полага второ действие, но аз бях на път да стана едно приятно изключение. Започнала бях да се радвам на неща, за които по едно време не смеех и да си помисля.

Стабилност. Щастие. И… дали ми стиска да спомена тази думичка…? Надежда.

Достатъчно далеч бях стигнала след две десетилетия и хиляди километри бягане. И ми се стори, че така, както бях седнала сред бъбренето на висшата рентиерска класа и потракването на фин порцелан, всъщност се чувствах в пълна безопасност.

И точно поради това ми усещане последвалите събития ми се сториха съвсем несправедливи и неоправдани.

Понеже, както си седях спокойно на сушинка и изпитвах глупава гордост от себе си, към мен вече са се носели със страшна скорост гадното осъзнаване и предстоящата равносметка — по-огромни и по-ужасни от всякога.