Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (52)

Глава 49

Камионът закова на два метра от мен с оглушително пуфтене на пневматичните спирачки. Отдолу, почти изпод боботещия звяр, решетката на радиатора му ми се видя по-висока и от небостъргач. Имах чувството, че ми е спряло не само сърцето, но и всички основни мозъчни функции.

— Ти да не си луда, ма? — изкрещя някой. Погледнах нагоре. Далеч над мен, откъм страната на пътника, през прозореца се подаваше разяреното лице на руса жена на средна възраст.

Тя скочи на асфалта и грубо ме изправи на крака. А аз само стоях и се блещех насреща й. Беше от оня тип едри жени, които биха изглеждали зашеметяващо красиви, ако само бяха малко по-слаби. Сякаш това имаше някакво значение. На този етап вече страдах от посттравматичен стрес.

— Как може да си толкова глупава, бе момиче — раздруса ме тя. — Ами ако мъжът ми те беше прегазил? Какво ти е? Вир-вода си. Пияна ли си? Дрогирана ли си? Какво ти се е случило?

Успях само да погледна към бетонната стена, през която току-що някак се бях прехвърлила, после зяпнах жената с отворена уста. Къде отиде Десантчика? Дали няма всеки миг да изскочи? Или се е скрил? Или е побягнал?

— Не е в състояние да приказва, Майк — провикна се жената към шофьора. — Може и чужденка да е. Я се обади на полицията по радиото.

— Недейте — успях да промълвя най-после.

Идеше ми всичко да й разкажа, като как бях успяла да избягам от Десантчика, но се усетих, че не бива. Най-малко от всичко можех да си позволя да имам нещо общо с полицията. Дори и при сегашното ми положение все още имах, макар и минимален шанс да се изплъзна от Питър.

— Няма нужда — рекох. — Скарахме се с гаджето ми. Бяхме навлезли навътре в морето, а когато доплувах обратно до брега, той… ъъъ… ме беше зарязал. Снощи наистина му изневерих с братовчед му, ама чак пък… Остави ме без пукнат цент и тръгнах да се прибирам на автостоп, но, изглежда, съм задрямала.

— Задрямала ли? Ако ти стане навик да задрямваш по шосетата, някой ден ще се събудиш в гробищата, глупачке. Само луд човек може да тръгне на автостоп. Нямаше ли начин да се обадиш на семейството си?

— Мама изобщо не знае, че съм тук — рекох. — Моля ви, не се обаждайте в полицията. Направо ще ме изхвърли от къщи, ако научи.

— От къде си?

— От Бока Ратон — казах първото, което ми хрумна.

— Да се обаждам ли в крайна сметка на полицията, Мари Ан? — провикна се шофьорът от кабината.

Едрата жена впери ядосан поглед в очите ми.

— Няма смисъл — отвърна му след секунда. След което ми каза: — Ние сме за Маями. Това устройва ли те?

Ако под „устройва ли ме“ имаш предвид дали „ще ми спаси живота“, да, рекох си наум.

— Много ще съм ви благодарна — казах.

— Ами качвай се — завъртя глава жената, покатери се до кабината и ми махна с ръка да я последвам.

Шофьорът Майк беше плешив, с къдрава бяла брадичка а ла Хемингуей. Заварих го да диша тежко с опряна във волана глава. А бясното му лице беше по-бяло и от брадата му.

— Безкрайно съжалявам, господине — рекох му.

Но той само завъртя глава, а жена му захлопна вратата.

— Аз нали ти разправях, че по тоя маршрут, до островите, ни чакат интересни приключения, Майк? — подметна му тя. — Карай и си отваряй очите да няма и други заспали младежи по средата на това проклето шосе.

Камионът набираше скорост, а аз хвърлих поглед към морето. Покрай бетонната мантинела не се виждаше никой. Нищо не се движеше нито във водата, нито из шубраците. Десантчика сигурно се е скрил под моста, мина ми през ум. Като някой трол, рекох си, все още замаяна от паниката.

След минута, когато вече се движехме с нормална скорост, Мари Ан се пресегна назад към кушетката и ми подаде хавлиена кърпа. Увих се в нея, свих се до дясната врата и вперих поглед в прелитащите покрай нас звезди. Светлините на пътя се извиваха над тъмните води пред нас като точици, които детето трябва да съедини, че да се получи изображение.

Какво ли ще ми донесе следващата точка? — запитах се. Още несполуки несъмнено. Още ужаси. И още болка.

Сигурно над мен тегне някакво проклятие, рекох си. Където и да отида, все на смърт и на луди кошмари налитам. Дали пък не излъчвам някаква специална миризма, която ги привлича?

Не можех да проумея защо така се получава. Характерът ми ли беше виновен? Или вродената ми доверчивост?

Както минавахме с рев по плавния завой на шосето, мярнах далеч вдясно върху водата някаква светлинка, обозначаваща закотвен малък плавателен съд.

Или душата на Рамон Пеня, мина ми през ум, и натежалите ми до десет тона клепачи започнаха да падат. Душата на човека, когото сгазих, а после позволих на Питър да потопи в океана. От Рамон тръгна целият ми лош късмет, оттогава насам все някой ме преследва. Не само Питър имаше кръв по ръцете си.

Напълно заслужавам да ме преследват призраци, помислих си и най-после, слава богу, изпаднах в безсъзнание.