Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (50)

Глава 47

По време на свободното ни падане звездите блещукаха през предния, останал без стъкло отвор. В мига, в който се пльоснахме мощно във водата, главата ми се блъсна назад в облегалката. Все едно някой ме удари с бейзболна бухалка по тила.

Студената черна вода нахлу в колата с невероятна бързина. Много по-бързо, отколкото решението ми как да постъпя от тук нататък.

Напънах се да отворя вратата, но се оказа прекалено тежка, а вече бях до шията си във вода. Поех за последно въздух и водата ме заля напълно.

Нищо не виждах. При потапянето колата като че се въртеше странично, но в същото време и навирваше задница.

А аз, освен от паника бях обзета и от внезапна парализа. Мина ми през ум глупавият въпрос дали ще успея да намеря въздушен джоб. И дали да не се опитам пак да отворя вратата?

Установих, че страничното ми стъкло е свалено. Напънах се да се измъкна от там. Изключено. Бях заклещена. И едва тогава съобразих, че не съм си откачила предпазния колан.

Болка прониза десния ми лакът при опита ми да се откопчая. Джак Ръсел териерът ме хапеше под водата. Отблъснах го в тъмното и най-после успях да се освободя. Но докато излизах, песът захапа кубинката ми. Извърнах се и бръкнах зад себе си. Сграбчих каквато козина ми попадна под ръката и го повлякох със себе си.

Не мога да кажа кой от двама ни — кучето или аз — дишаше по-шумно, когато изскочихме на повърхността. Териерът пак се опита да ме ухапе, когато го затеглих за нашийника към мангровите дървета под бетонната естакада на останалото вляво от нас шосе.

— Престани! — изкрещях му. — Ха си ме ухапал още веднъж, ха съм те зарязала!

Той като че се вразуми най-после. Изскимтя в знак, че се предава, и ме остави да го тегля. Но с тия тежки кубинки едва успявах да държа и двама ни над водата.

Когато най-сетне краката ми опряха в дъно близо до брега, се извърнах да погледна мястото, където бяхме потънали. От Десантчика нямаше и следа. Дали е успял да се измъкне? Божичко, дано не е. Всичко стана толкова бързо. Аз май все още бях в шок.

Джак Ръсел териерът излая и ме последва по петите. Преджапах през водата към храсталака и пясъка в близост до пътя. Вървях и ругаех. Трудно щях да се изкатеря по тая стена с нейния обратен наклон. Горният край на мантинелата бе на около метър над главата ми.

Четири пъти отскачах от едно плаващо във водата дърво и най-накрая успях да се хвана. Но при този ъгъл беше невъзможно да се оттласна с крака. Висях на ръце от мантинелата, люлеех се напред-назад и напразно се мъчех да прехвърля отгоре й огромния си, обут в тежка обувка крак. В този момент чух плясък във водата зад себе си.

Божичко, дано е някоя морска костенурка, замолих се.

— Нина? Ето къде си била. Чакай ме — провикна се от водата Десантчика със странно спокоен глас.