Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (43)

Глава 40

Беше тъмно, като в пещера. Циментовият под беше осеян с угарки, а сред тях лазеше нещо, което изобщо не желаех да гледам. Очите ми се насълзяваха от вонята на урина.

Идеално, мина ми през ум, докато затварях вратата на обществената плажна тоалетна на известно разстояние от нагласената сцена на отвличането ми.

Мястото беше гадно и страшно, но далеч по-важно бе това, че женското отделение можеше да се заключва отвътре, а от умивалника течеше вода. Завъртях ръждясалото кранче и бръкнах в сака.

След двайсет минути се погледнах в огледалото.

Онова, което видях, успя да предизвика у мен тъй нужния ми разтоварващ смях.

Все още мокрите ми, подстригани от самата мен и изрусени коси вече придобиваха платинен блясък, а около очите имах повече черно и от миеща мечка. С плисираната пола на ученичка от католическо училище, черната тишъртка от концерт на „Соушъл Дисторшън“ и кубинките „Док Мартенс“ от магазина за стари дрехи приличах на мелез между Кортни Лав и бездомна врачка.

Дегазацията ми беше готова. Можех да мина за една от многото избягали от дома пънкарки, които просеха по „Дювал“. Време беше да тръгвам.

До Маратон вървяха редовно автобуси, но ако местопроизшествието се стореше неубедително на Питър, първото място, където щеше да ме търси, беше именно там. Затова възнамерявах да тръгна на автостоп с надеждата да попадна на някой попътен турист, който за нищо на света не би свързал изчезването на привлекателната млада полицейска съпруга Дженийн Фурние с новата ми пънкарска персона.

Когато излязох на плажа, вятърът се беше усилил и първите златисти сенки започваха да се прокрадват по пясъка. Нещо избуча над главата ми: пътническото витлово самолетче, извършващо редовния си курс с щастливи туристи, готови за кацане в рая.

— Едно само ще ви кажа — провикнах се по посока на самолетчето. — Избягвайте шотовете с желе.

И завъртях глава при вида на океана и на кривината на света, в който ми предстоеше да навляза почти без пари, съвсем без приятели и с бебе в утробата ми.

Затропах с кубинките по бетонната пътека за бягане и се насочих към първия мост и към ада, който вероятно ме очакваше.