Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (41)

Глава 38

Десетина минути по-късно пердашех с пълна газ на мотопеда си покрай плажа Смадърс. За моя изненада, по захарно белия пясък имаше много малко хора: жена, която сплиташе мокрите коси на дъщеря си, и двама дебели старци с цвят на телешки бокс, които замятаха с рибарски пръчки по неподвижната като огледало вода. Вдигнах поглед към бръмчащия над главата ми самолет амфибия. „ДОБРЕ ДОШЛИ В «ЗЕЛЕНИЯ ПАПАГАЛ»! НА НУЛЕВИЯ КИЛОМЕТЪР ОТ ШОСЕ 1! НАЙ-ЮЖНИЯТ БАР В ЦЕЛИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ!“ — пишеше на транспаранта, който теглеше след себе си.

На нулевия километър — ето къде се намирам и аз в момента, мина ми през ум. Или, още по-точно — под нулата на нулевия километър.

Изведнъж видях точно онова, което ми трябваше, и набих спирачките. Насред бетонния тротоар седеше висок и кльощав бял младеж в нещо като йогийска поза. Един от безбройните улични хлапаци, скейтъри и пънкари от улиците на Кий Уест. Поредният живеещ на плажа скитник, дошъл бог знае откъде до най-долния десен ъгъл на страната, избягал бог знае от какво.

И аз бягах, само че в обратната посока, и се нуждаех от помощта му.

— Извинявайте — рекох и се изтъпаних току отпред му.

Младежът вдигна предупредително показалец, без да отваря очи. Малко след това стана с невинна усмивка върху загорялото от слънцето лице.

— Добро утро, госпожа — отвърна ми с тексаски акцент. — Упражнявам се в дзен дишане. Извинявайте, че ви накарах да ме чакате. С какво мога да съм ви полезен?

Най-нормално начало на разговор с непознат в Кий Уест.

— Може и да ви се стори необичайно — рекох, — но се чудя дали няма да можете да ми купите нещо, от което се нуждая.

— Дрога? — огледа ме с подозрение младежът.

— О, не. Нищо подобно. Имам нужда от малко въже.

— Въже ли? — изгледа ме още по-учудено онзи. — Да не сте тръгнали да се бесите? Не си падам по подобни извращения щото.

— Ни най-малко не възнамерявам да се беся. Имам нужда от въже за парашут. Занимавам се с делтапланери, но запасите от въже ми свършиха. Съпругът ми е собственик на единствения магазин за ветроходни съоръжения на целия остров, но не искам да се издам пред копелето, че съм закъсала. Иначе и сама щях да си го купя.

Парашутното въже беше съществена част от плана ми за бягство. Фигурираше в няколко от случаите, приписвани на Десантчика.

Наясно бях, че подобна молба и придружилите я обяснения звучат доста съмнително, но в същото време съзнавах маловажността на подобен факт. Колкото и малък да е островът, в Кий Уест съществува едно здравословно левичарско настроение, като в голям град, спрямо „гадните ченгета“. Та дори този откаченяк да събереше две плюс две, ако научеше за изчезването ми, надали щеше да хукне да уведомява полицията. Тъкмо затова разчитах някой бездомен хлапак като него да ми свърши работа.

— Ще стане ли? — подсетих го.

— Парашутно въже, казвате. Доста странно ми звучи — рече младежът и намести растафарските си къдрици. — Но пък, откакто дойдох преди месец, съм чувал и много по-шантави неща тук. И за ваш късмет тъкмо тази сутрин съм в бизнеса с парашутни въжета. Готова ли сте да заплатите десет долара за услугата?

— Дадено — отвърнах и му направих знак да ме последва до скутера.