Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (38)

Глава 35

Отворих вратата на кабинката в прашната поща, тъй като се задушавах. Въздухът се беше сдобил с някакво ново налягане, нова тежест, все едно че някой беше напълнил изведнъж помещението с вода и аз започвах да се давя.

— Шокирах ви, а? — попита ченгето. — Така и очаквах. Понеже наш Пийти изобщо няма вид на психопат, нали? Напротив, безкрайно обаятелен е, особено спрямо дамите.

— От къде сте толкова сигурен, че той я е убил? — попитах.

— След като жена му загина, се задействахме изцяло по устава: първо разследвахме Пийти, и то най-вече с намерението да се убедим, че е невинен — каза Йоргенсън. — Установихме обаче куп любопитни неща във връзка с господин „млад полицай на годината“. От рода на това, че срещу него са били подадени десетки оплаквания за прилагане на прекомерна сила. И че обичал да купонясва с шмъркане на бяло прахче. Че с Аманда били всъщност разделени. Според една от приятелките на Аманда — именно заради бебето. Той настоявал тя да направи аборт. А тя вместо това подала молба за развод. Заплашвал я в продължение на няколко месеца, преди да се стигне до стрелбата. Ходел в местоработата й. Следял някои от мъжете, с които работела, докато се прибирали. И няколко пъти я предупредил: „Ако аз не мога да те притежавам, няма и на никой друг да те дам.“ — Йоргенсън млъкна, за да мога да смеля всичко чуто до този момент. — Вече не помня дали го писаха във вестниците, но Аманда беше простреляна многократно. Първия път — в корема. Полицаят, който пръв отишъл на местопрестъплението, скоро след това се пенсионира поради психично разстройство. Чувам, че напоследък живеел в станцията на метрото до сградата на щатското правителство. — Тук Йоргенсън се изсмя горчиво. — Ама да не си мислите, че като дойде на разпит, Пийти беше притеснен? Нищо подобно. Седеше насреща ни с огромните си студени бебешки очи и гнусната си усмивка, сякаш е седнал да гледа мач на „Ред Сокс“ с приятели в кварталния бар. И алиби си беше осигурил и само чакаше да ми го сервира. Дери не си направи труда да попита дали нямаме и други заподозрени. Имах чувството, че цялата история го забавлява.

— Но той защо не…? — понечих да попитам.

— Не е в затвора ли? — довърши въпроса ми Йоргенсън. — И аз се питам същото всеки божи ден. Класически случай: дебнещ съпруг пречуква съпругата си. Просто и ясно, нали? Да, но се оказа съвсем друго. Прокурорът реши, че няма състав на престъпление, и дори ни отказа разрешително за обиск да търсим оръжието, с което я е убил. Бас държа, че чичото на Питър, Джак, който завеждаше вътрешния отдел на Бостънското полицейско управление, е използвал всичките мръсни тайни, с които е разполагал, и всичките си възможни връзки, само и само да потули случая. Но воят, който надигнах, поне принуди копелето да напусне полицията.

Затворих очи и така силно издишах, че челото ми се тресна в коленете.

— Мен ако питате… — подхвана Йоргенсън. Парите ми обаче бяха свършили и линията прекъсна. Щракането, с което слушалката увисна на вилката, ми прозвуча като пистолетен изстрел в пълната тишина. А куршумът направо прониза мозъка ми. Погледнах ръцете си: подскачаха в болезнения ритъм на сърцето ми.

Излязох като замаяна навън. Запримигах на силната слънчева светлина. Силите ми бяха изцедени докрай, сякаш току-що бях излязла от каторга. По напечените от слънцето стъпала и по тротоарите нямаше жива душа. Двойникът на киноактьора с вечния тен, Джордж Хамилтън, бе изчезнал нанякъде заедно със сламените си шапки.

Ама че съвпадение, помислих си и погледнах към болезнено синьото небе. Щото и мозъкът ми бе отлетял нанякъде.

Зарязах мотопеда. Реших да походя пеш. Тръгнах в южна посока покрай някакъв строителен обект, където куп чернокожи и мексикански работници седяха върху метална количка с инструменти в сянката на една кралска палма и ме огледаха най-безочливо, тихо и хищно. Мен подобни сцени поначало ме притесняват, но тази сутрин и аз ги изгледах предизвикателно — само да са посмели да ми подсвирнат или да ми подвикнат, и гледай какво става.

Накъде съм се запътила и аз? — зачудих се и в същото време свърнах по непозната улица с огради от колове. Вече си нямах дом. Никога и не бях имала всъщност.

Как можах да съм толкова глупава? Червените предупредителни флагчета се бяха вдигали едно подир друго, а аз само ги бях избутвала настрана. И сега — край на всичко. Оказах се изиграна, измамена, ограбена. А най-странното и далеч най-лошото в живота ми бе това, че всъщност самата аз бях подвела себе си.

Оказа се, че Питър не е нито най-добрият ми приятел, нито най-голямата любов в живота ми. Сетих се за щастливия живот в мързел и плажни масла на палубата на яхтата му, който си бях представяла допреди по-малко от двайсет и четири часа, и се изсмях. Вместо да се припичам на слънцето, бях се навряла във възможно най-дълбоката и тъмна дупка на този свят и нямах и най-малка представа как ще се измъкна.

В заешка дупка съм попаднала, разсъждавах, както вървях по окъпаната от слънцето улица и се пързалях по ръба между здравия разум и лудостта. Аз съм Алиса, а Питър е Белият заек. А Елена коя роля беше играла? Вероятно Царицата на сърцата. Затова й отсякоха и главата.

Кий Уест е всъщност Страната на чудесата, мислех си. Тя, тази теория, е всъщност крайно правдоподобна, особено ако си минавал по Дювал Стрийт след полунощ.