Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (32)

Глава 29

Бдението над тялото на Елена се състоя на следващата вечер в погребалната кантора „Дийн — Лопес“ на Саймънтън Стрийт. Още от улицата двамата с Питър бяхме наобиколени от заелите целия тротоар полицейски служители в парадни униформи.

И Питър си беше облякъл току-що изгладената парадна униформа. Прихлупил бе фуражката ниско над очите си, а синята му куртка бе наметната като пелерина върху раненото му рамо. Вървях редом с него в траурна черна рокля и го държах за здравата ръка.

Тълпата се разделяше, за да минем, и стотици ръце го потупваха насърчително по гърба.

— Ще ги спипаме тия копелета — обеща му един плешив пътен полицай със засукан по циркаджийски мустак.

— Дръж се, приятелю — пожела му ниска чернокожа полицайка с униформата на управлението в град Маратон.

Откъм другата пряка прииждаха на тумби опечалени чернокожи, включително куп младежи в колосани бели ризи и папийонки и момичета с рокли като за първо причастие. На багажника на някакъв пикал се беше настанил цял креолски духов оркестър и изпълняваше музика за опечалените.

Като че целият остров се беше насъбрал да изпрати в последния му път човека от бензиностанцията — петдесет и три годишен имигрант от Хаити на име Пол Филип Батист.

Питър приемаше с тъжно кимане прегръдките и съболезнованията.

— Добре че си с мен, русалчице — прошепна ми, когато най-сетне се добрахме до погребалната кантора. — Иначе надали щях да издържа.

Стиснах ръката му.

— Че къде другаде да съм, Питър? — рекох, докато чакахме реда си да се подпишем в траурната книга.

Вчерашният ден всъщност бе завършил по един прекрасен начин. Отдавна не ни се беше случвало да прекарваме толкова дълго заедно, без никой да ни прекъсне. Хранихме се вкъщи, а ако не бяхме в леглото, се наслаждавахме на залеза. Той понечи два-три пъти да ми обясни какво е станало, но явно се отказваше и сменяше темата. А и аз не му давах зор. Май изобщо не ми се щеше да знам. Просто ми беше хубаво да сме заедно. Майната му на света.

Освен това бях сигурна, че рано или късно той всичко ще си каже. Както се полага между най-добри приятели.

Макар същата сутрин все пак да възникна един особен момент. Допих си сутрешното кафе на двора, а като се връщах в кухнята, заварих Питър да говори по телефона тихо, с гръб към мен. Замръзнах на прага, когато изведнъж той повиши глас.

— Пет пари не давам за плановете ти, Морли — излая Питър с тон, който беше едновременно и зъл, и леден.

Само веднъж дотогава го бях чувала да говори така. През нощта, в която ме арестува.

— Длъжен си да дойдеш — чух съвсем ясно думите му, при все че заотстъпвах назад. — И няма да ти повтарям.

Странно ми се стори, че Питър говори по този начин на началника си. После се сетих как Морли наблюдаваше къщата. И нищо не проумявах.

Когато дойде нашият ред да се помолим, двамата с Питър коленичихме пред затворения, отрупан с цветя ковчег на Елена. Всички зад нас млъкнаха от уважение. С крайчеца на окото си забелязах, че Питър сне фуражката си. Само миг по-късно лицето му като че се подчини на някаква непоносима вътрешна мъка, та се наложи да взема фуражката от ръката му.

После се разделихме. Питър остана да си каже някоя и друга дума с Елениния съпруг Майкъл Карденас. А аз се ръкувах със свещеника до него и с още неколцина непознати.

— А, Дженийн — възкликна готвачът от кетъринга Гари и ме награби в мощните си обятия. — Можеш ли изобщо да повярваш това, което виждаш?

— Не мога, Гари. Пълен ужас е — рекох и се огледах. — Защо не виждам Тео. Толкова силно ли страда?

— Няма го — завъртя глава Гари. — И с него става нещо необичайно. Обади ми се по телефона през нощта след престрелката. Бил си намерил работа в някакъв хотел в Доминиканската република и заминавал незабавно. Явно смъртта на Елена го беше съкрушила окончателно. Не мога да ти опиша как звучеше по телефона. Страшно ми домъчня за него. На другия ден отидох до квартирата да му занеса чека със заплатата, но вече беше заминал. Зарязал бе всичките си дрехи и вещи.

Неволно изпуснах фуражката на Питър, като се сетих кога за последно бях видяла Тео: в онази нощ, когато следях Питър. Тъкмо Тео шофираше маздата, в която беше и Елена.

Елена е мъртва, а Тео просто е изчезнал?

Гари взе да се ръкува с друг от присъстващите, а аз обърнах глава към ковчега в предната част на залата. Пристигнал беше и Морли и Питър стоеше до него. Говореха си тихо, но напрегнато.

— Госпожа Фурние? — чух нечий глас.

Извърнах се и за миг изпаднах в паника. Току до мен стоеше хубав мъж с дълги мръсноруси коси и брадичка като на Исус Христос. Двойникът на Бьорн Борг, който ме беше стреснал, когато обслужвахме партито пред къщата музей на Хемингуей. Имах чувството, че оттогава са минали хиляда години.

— Познаваме ли се? — попитах и отстъпих крачка назад.

— Не — отвърна мъжът с по-плътен глас, отколкото очаквах. — Макар аз да ви познавам. В известен смисъл.

Това пък какво трябваше да означава?

— Полицай ли сте? — попитах недоверчиво.

— Агент съм от ФБР — каза и пъхна дискретно визитна картичка в шепата ми.

След секунден шок я погледнах. На нея имаше релефна емблема на Бюрото. Освен това пишеше „Специален агент Тиъдър Мърфи“, последвано от телефонен номер.

— Защо ми я давате? — попитах.

А той продължи да оглежда помещението, като в същото време сви рамене.

— Хубаво е човек да знае, че може да разчита на помощ, ако закъса. — Посочи с очи картичката. — Скрийте я, преди да я е видял някой.

— Моля? Преди кой да я види?

Мърфи погледна към предната част на залата, където Питър и Морли си приказваха. После пак сви рамене.

— Пазете се, Дженийн. — След тези думи ми обърна гръб и се отдалечи.