Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (31)

Глава 28

Събудих се на дивана по залез-слънце от крясъците на чайки. Две се биеха за нещо си върху зида, отделящ задния ни двор от морето. Наблюдавах с хипнотичен ужас как се деряха с нокти и се кълвяха с острите си клюнове.

Напълних чаша вода от чешмата и я изгълтах. Вече не помнех кога за последно съм яла. В момента, в който отварях хладилника, чух как автомобилни гуми изхрущяха по натрошените миди на алеята към гаража.

Обзета от паника, се втурнах към прозореца на всекидневната. Бяло-черното бронко на Морли си беше заминало, но затова пък на алеята спираше патрулна кола.

Дясната й врата се отвори и аз насмалко пак да припадна.

Патрулката вече се измъкваше на заден ход, а към входната ни врата вървеше Питър с неподвижна лява ръка.

Питър ли?

Той пък откъде се взе? Нали трябваше да лежи на онова шибано болнично легло? Кой, по дяволите, го е изписал толкова скоро? Нали беше с огнестрелни рани!

Отдръпнах се от прозореца и взех да преглъщам с усилие при звука на ключа в бравата.

Тя щракна и кръглата дръжка се завъртя.

Още щом ме съзря, Питър застина на място, сякаш играеше на детската игра „замръзванка“.

Замръзнах и аз. Всичко беше толкова необичайно, непредвидено. Дори светлината не бе такава, каквато се предполагаше да е. С нищо не напомняше на залез. По-скоро беше утринна светлина.

Питър затвори вратата зад себе си. Пусна ключовете си на пода и сините му очи се насълзиха. Приклекна, след което рухна върху плочките в преддверието.

— Ония задници от болницата настояваха да остана, ама няма начин — рече и огледа с присвити очи тавана. — Още със събуждането си извадих ония гадости от ръката си и си тръгнах. Да вървят по дяволите — и те, и ония, дето се опитаха да ме пречукат. Оцелях. Победата е моя. Те губят. Върнах се, Дженийн.

А пък аз се замислих за всичко, което бе преминало пред очите ми. За всички необясними неща, които Питър не беше споделил. Ставаше ми ясно, че онова, с което Питър се занимава, може да не е съвсем в рамките на закона, но и че каквото и да е то, вероятно го върши по ред уважителни причини.

Може пък да е закъсал по някое време, мина ми изведнъж през ум. Нали той ръководеше финансите ни. Нищо чудно по някое време да е направил някоя погрешна инвестиция и сега да се мъчи да възстанови загубата по не съвсем законен начин. Дали пък нощните му деяния не са един вид опит да опази семейството ни от последствията?

Аз поне, за разлика от всички други хора, трябваше да съм наясно, че той невинаги спазва служебния устав. Питър не се плашеше от рисковете. Нима в моя случай не бе поел сериозен риск? Ако толкова не ми беше по сърце, защо тогава се омъжих за него?

Усетих колко силно го обичам и му съчувствам. Не бива да го пускам повече на работа — за цял живот. Да си стои вкъщи и да не се излага повече на опасности. Тук, в нашето убежище, където лошото няма място и всички грешки се опрощават.

Отидох и седнах до него. Хванах го за ръка, а той зарови лице в косите ми и се разплака.

— Страшно се уплаших, Питър — рекох му. — Помислих, че съм те изгубила завинаги.