Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (29)

Глава 26

Бяха докарали Питър в медицинския център „Лоуър Кийс“, на пет минути път от Кий Уест, който се намира на Сток Айланд. И според санитаря от интензивното го вкарали директно в операционната.

Прекарах следващите два часа в изпълнената с полицаи чакалня на втория етаж.

По някое време полицаите взеха да се измъкват един по един в коридора, където си приказваха тихичко на групички.

А аз гледах по евтиния телевизор над вратата специалния репортаж за Десантчика по новините на телевизия „Канал 7“ от Маями. Някаква филипинка, физиотерапевт, била изчезнала от флоридския град Маратон и се предполагаше, че Десантчика пак се е развилнял.

Секунди след като репортажът свърши и започна „Семейни разпри“, в чакалнята влезе висок побелял униформен полицай.

— Дженийн — рече, след като с две бързи крачки прекоси стаята. — Аз съм шефът на Питър, Джон Морли. Не мога да ти опиша колко съжалявам за случилото се.

Ръкувахме се. Бях виждала вече снимката му в тукашните вестници, но за пръв път го срещах на живо.

— Благодаря, господин началник.

— Наричай ме Джон. Как е Питър?

— Все още е в операционната. — Той си придърпа стол. — Сигурно се чувстваш като в ада — рече и съчувствено завъртя глава. — Изглежда, Питър и Елена са налетели на обир, но когато има убит полицай, сме длъжни да огледаме нещата от всички страни. Нали не възразяваш да ти задам някой и друг въпрос?

— Не, естествено.

— Да е споменавал Питър, че има неприятности с някого? Със съсед? С човек, който му има зъб за нещо? Да са го търсили разни ненормалници по телефона? Сещаш ли се изобщо за нещо необичайно, което може да е довело до днешния случай?

Сетих се за всичко, което бях видяла предната нощ, за необяснимото поведение на Питър. Но реших да не споменавам нищо, преди да съм говорила с него.

— Не знам. Нищо не ми идва наум — отвърнах и свих рамене.

Морли не откъсваше поглед от моя и не преставаше да ме потупва по коляното.

— Може да е нещо съвсем несъществено, Дженийн. Да си забелязала нещо особено в поведението на Питър напоследък?

Присвих очи: той какво, мъчеше се да ме притисне ли? И се запритеснявах какво да му отговоря. Добре че ме спаси излязлата след секунда привлекателна азиатка в зелено хирургическо облекло.

— Казвам се доктор Пиенг — представи се тя. — Съпругът ви излезе от операционната и е в стабилно състояние. Елате с мен, ако обичате, госпожо Фурние.

— Успяхме да извадим куршума цял — обясни ми на излизане в коридора. — Има дълбоко разкъсване на мускулната тъкан на рамото, но, слава богу, няма засегната кост, нито разкъсване на главни кръвоносни съдове или нерви. Поради което съм убедена, че трайни увреждания няма да има.

Но вместо да се качим с асансьора, както очаквах, свърнахме надясно и минахме някакви автоматично отварящи се врати. Доктор Пиенг спря пред първата стая след празното сестринско помещение и отвори вратата.

Самата стая беше тясна и полутъмна. Сърдечен монитор с бял екран писукаше тихичко до полупълната интравенозна система. На голямата болнична кушетка на колела лежеше Питър със затворени очи. Под носа му минаваше тънка тръбичка с розов оттенък. Лявото му рамо беше яко бинтовано, а иглата от системата бе забодена под лакътя в здравата му дясна ръка.

— Кръвното му налягане е добро, което ще рече, че сме прескочили опасността от шок — прошепна доктор Пиенг и затвори вратата зад нас.

Очите на Питър ми се видяха безжизнени. Погледнах плика с инфузионната течност. РАЗТВОР ДИАЗЕПАМ, гласяха ярките червени букви, а сред по-дребния шрифт забелязах думичката „валиум“.

Той стисна ръката ми. После впери поглед в мен, въздъхна, а след това се засмя широко и ведро.

— Русалчице — прошепна.

Жив беше моят огромен плюшен мечо, моето другарче във веселието. Дори върху болничното легло изглеждаше красив. И ми хвърли момчешката си усмивка в стил „Брет Фарв дава победен пас в продължението“.

Дъхът ми спря, като се взрях в замаяните му сини очи — най-хубавото нещо у него, бледи и меки като избелял дънков плат.

След няколко секунди очите му се затвориха и той захърка.

— От обезболяващото средство е — прошепна в ухото ми доктор Пиенг. — Хубаво ще е да го оставим да си почине. Като дойде на себе си утре, ще е много по-контактен.