Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (28)

Глава 25

Едно от неподвижните й очи — непростреляното — се беше отворило широко и гледаше в тавана. Заобиколена бе отвсякъде с кръв, сякаш някой бе ритнал неволно пълна с кръв кофа. По униформата й. По купчинката съборени флакони със синя течност за автомобилни чистачки. По хирургическите ръкавици, които един от санитарите сне с изречена на глас псувня. Петна, размазани дири и ужасната медна миризма на аленочервена кръв.

— Съжалявам — обърна се медичката към Мълфорд. — Горката. Надупчена е поне на шест места по лицето и врата, плюс още четири в долната част на корема. Починала беше от загубата на кръв, преди да успеем да дойдем.

— А онзи? — попита Мълфорд и посочи вляво от себе си?

Проследих жеста му: сочеше чифт боси кафяви ходила, щръкнали от края на прохода по начин, който напомняше нозете на лошата вещица изпод къщата на Дороти в „Магьосникът от Оз“.

— Обслужващият бензиностанцията ли? — попита медичката и завъртя глава. — Май е поел с врата си цял откос. Загинал е на мига.

Бавно кимнах при получаването на тези нови сведения. Значи, и трета жертва е имало?

Гледах с отворени уста оплисканите с кръв и сиво вещество стелажи с храни, месинговите гилзи от патроните, изпотрошените стъкла. Във въздуха се носеше мощната болнична воня на изпразнени вътрешности. За пръв път се приближавах така плътно до толкова много насилие и смърт. Пред очите ми беше истинска кървава баня.

Залитайки, последвах Мълфорд навън, за да се махна от вонята, и ми се стори, че тълпата отвъд жълтата лента е станала двойно по-голяма. Мъж на средна възраст, без риза, само по срязани шорти и панамена шапка, изведнъж се пресегна под лентата и приближи една гилза към зачервените си очи.

— Ей, не пипай нищо! — изкрещя Мълфорд и хукна към него.

А аз точно в този миг съзрях пистолета.

Върху омърляния с масла асфалт, някъде по средата между първата помпа и входа за магазина, до яркожълт полицейски конус, с каквито обозначават уликите, лежеше плосък черен пистолет.

Но когато се приближих да го огледам по-добре, се убедих, че бъркам. Не беше обикновен пистолет, а малко по-голям. Черен картечен пистолет с дупчици около цевта. Ръкохватката му беше омотана със сив изолирбанд, няколко драскотини личаха до надписа „Intratec Miami 9 mm“.

Застоях се приведена над оръжието. Буквално не можех да отлепя очите си от него.

Не толкова защото ми заприлича на пистолета, който бях видяла на яхтата на Питър.

А защото беше точно същият пистолет, който бях видяла на яхтата на Питър.

— Правилно чу — каза Мълфорд по радиото си, докато се приближаваше към мен. — Незабавно изпрати ония детективи. Тука е като проклетото чикагско клане в деня на Свети Валентин. Кажи им, че полицай Карденас е загинала по време на въоръжен грабеж с убийство. Това би трябвало да ги размърда.

Както си стоях там, белите мачти на платноходките в пристанището „Палм Авеню“ оттатък пътя изведнъж заблестяха ослепително на фона на синьото небе.

Пистолетът на Питър? Какво, по дяволите, търси тук пистолетът на Питър? Наистина ли е неговият?

— Да вървим, Дженийн. Питър е в болницата „Лоуър Кийс Медикъл“. Качвай се да те закарам.

Отидохме до колата му. В мига, в който се качвах, иначе буйното ченге изведнъж удари с юмрук по волана.

— Гадове мръсни! — След секунда си дадох сметка, че плаче. Но бързо обърса лицето си и подкара автомобила. — Прощавай, Дженийн. Елена беше страхотен човек, нали знаеш? Не мога да повярвам, че е мъртва. Слава богу, че поне са овладели кръвоизлива на Питър.

— Какво са направили! — Подскочих така, сякаш Мълфорд беше треснал с юмрук върху мен, а не по волана.

— Ама не ти ли казаха? — възкликна Мълфорд. — Медиците са успели да спрат кръвоизлива му. Има всички изгледи Питър да оцелее.