Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (27)

Глава 24

Полицаите оформиха плътен кръг да затулят Питър и затъркаляха носилката към приближаващата се на заден ход линейка.

Няколко неща едновременно ми направиха впечатление. Беше побелял като платно. По бузата и врата му се виждаше нещо като паяжина от пръски кръв. Униформената му риза беше срязана и се виждаше още чернееща съсирена кръв, която капеше от лакътя му.

Питър няма вид на прострелян, рекох си, докато гледах как го качват в линейката. Има вид на мъртвец.

— Пазете се — крещеше Мълфорд и ме влачеше подире си. — Това е жена му.

— Не е сега моментът, мама му стара — озъби се чернокожият медик и го избута настрани.

— Божичко, божичко — вайкаше се Мълфорд и въртеше отчаяно глава. После ме стисна за рамото. — Съжалявам, Дженийн. Това не биваше да се случва.

— Какво е станало? — попитах.

— И ние не знаем със сигурност — отвърна ми с побеляло лице и сви рамене. — Самият аз съм съвсем отскоро тук. Предполагаме, че Питър се е отбил по време на смяната си да си вземе кафе. И е налетял на въоръжен грабеж. Двама типове от Ямайка. Имали нещо като автомат. Нашите попаднали в засада. Сега търсим ония двамата.

Мълфорд се извъртя рязко при появата на една жилеста, неочаквано яка медичка през вратата на магазина за хранителни стоки.

— Как е тя? — попита я.

Тя ли? — озадачих се.

Направих крачка вдясно и погледнах във вътрешността на магазина. И ги видях: още трима медици от спешна помощ, заобиколили друго тяло.

Пристъпих напред и мярнах разпилените руси коси до падналата полицейска фуражка. И ми се стори, че съм се блъснала с лице в невидима електрифицирана ограда. Абсолютно безпричинно взех да кимам на себе си.

На пода, сред локва от кръв, лежеше мъртва шефката ми Елена, с разкъсано на ивици от куршумите гърло.