Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (22)

Глава 19

Колите се разминаваха по „Норт Рузвелт“, а аз не можех да помръдна, забила поглед в лъскавия преден капак на колата на Питър, оставена на паркинга пред „Бест Уестърн“.

Окей, мина ми през ум след цели пет минути, които бяха нужни, за да поолекне шокът. А сега бавно, изкомандвах си. Обмисли всичко най-подробно.

Напънах се. Но нищо не се получаваше. Абсолютно безплодно беше. Нямаше за какво да мисля. И най-големият идиот знае не по-зле от мен какво означава присъствието на колата на съпруга ти на един хотелски паркинг.

И само една дума се въртеше из объркания ми ум. Всяка една от буквите й като че я набиваха силом върху повърхността на мозъка ми със старомодна пишеща машина:

Л-Ъ-Ж-Е-Ц.

Питър ме е лъгал.

Никаква пътно-ремонтна дейност на Биг Пайн. Никакви извънредни часове. Ясно ми ставаше, че и специален отряд на АБН няма и никога не е имало. Питър ме беше излъгал онази вечер така, както ме е лъгал и за другите двойни смени през последните два месеца.

Застанала в мрака на тротоара срещу „Бест Уестърн“, най-много ме порази — повече от болката, повече дори от гнева — внезапното осъзнаване на собствената ми беззащитност.

Понеже целият ми живот се върти около Питър, помислих си. И къщата е негова, и колата, и яхтата. Какво бях успяла да си купя с шестте долара на час, които ми плащаха през последните две години за недеклариран пред данъчните кетъринг? Някоя и друга дрешка от „Гап“? От време на време по някое излизане на ресторант?

Нищо си нямам, отчетох. Дори стипендията във Флорида Юнивърсити, от която сама се бях лишила в изблик на безумие, когато напълно се отказах да съм предпазлива, да хвана последния самолет и да започна чисто нов живот а ла Джими Бъфет.

Заложила бях всичките си чипове на Питър, но не беше нужно да си гений, за да изчислиш колко яко съм изгубила, след като колата му е оттатък улицата.

Момент. Стой така. Поправка, рекох и обхванах с две длани корема си.

Яката загуба беше не само моя.

На борда вече присъстваше и чисто новото ми бебче.

А ти какво очакваше, Дженийн? — изкрещя следващата ми мисъл.

И си дадох сметка, че новият ми вътрешен глас е гласът на мама — онзи незабравим, мрачен пиянски бяс, който все по-често бях чувала след смъртта на татко.

Ти наистина ли си толкова тъпа, Дженийн? Що за полицай е онзи, който скрива нечия смърт? Що за полицай ще тръгне да се отървава от нечий труп? Това да не са ти скаутите? Наистина ли си смятала, че можеш да натвориш една истински кървава бъркотия, без да си платиш за нея? И понеже сме на темата „кървави бъркотии“, какво да кажем за картечния пистолет, който намери на яхтата на красивия си съпруг?

Усетих как около тила ме стегна усещане за ужас, от което ми настръхна косата. Дадох на заден ход, докато опрях гръб в стената на видеотеката. Свлякох се по нея и дупето ми седна върху студения твърд бетон.

Трафикът си се движеше незаинтересовано по тъмната улица, а аз зарових лице в дланите си като детенце, което се мъчи да стане невидимо. И тъкмо в този миг осъзнах за пръв път и друго нещо.

Което до този момент някак си ми беше убягвало.

Приемала бях като чиста монета всичко, което Питър ми бе разправял за себе си.

А нямах никаква представа кой всъщност е той.