Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (17)

Глава 14

Обратно в настоящето: тъкмо напълних пералнята с бели неща, когато чух писукането. Изшляпах боса до кухнята и изключих таймера на микровълновата фурна и чак след това се отправих към задната част на уютното ни плажно бунгало, където се намираше главната баня.

После поех зверски въздух и го задържах, като в същото време се извърнах и взех теста за бременност от капака на тоалетната чиния.

Времето и сърцето ми спряха в един и същи миг, а аз не можех да отделя поглед от прозорчето с двете еднакви сини чертички. Издишах въздуха от гърдите си със силата на дете, което духа свещички на рождения си ден.

Понеже вече бях прочела математическата формула върху опаковката.

Една синя чертичка + още една синя чертичка = една бременна Дженийн.

От две седмици насам бях изпаднала в режим „паника“. И тя се усилваше с всеки ден, с който закъсняваше цикълът ми. Все се сещах за трите хапчета, които по невнимание бях прескочила. По някое време предишния месец трябва да бях получила замръзване на мозъка.

Питър ме беше назначил за завеждащ противозачатъчния отдел, а аз най-категорично се бях провалила. Гаф, ама гаф!

Освен това си представях как би се отразило едно бебе на двайсет и три годишното ми тяло, а и на двайсет и три годишното ми бъдеще.

Но така, както се бях втренчила в двете сини чертички, изживях нещо странно и неочаквано. Някаква топлина се разля от средата на гръдния ми кош и за частица от секундата действително усетих как държа в ръце бебето си и колко пухкава е кожичката му.

А защо не? — рекох си. И чудото на творението буквално ме заслепи. Кое пречи Малибу Дженийн да донесе на плажното увеселение едно Малибу бебче? Пък защо не и две? Открай време си мечтаех за деца. С Питър бяхме решили, че ще си имаме някога в неясното бъдеще, така че какво ни пречеше да започнем отрано?

Животът си е жива лудница. И няма смисъл човек да се опъва. Точно на това ме бяха научили и последните две години, прекарани в Кий Уест. Mi vida в действителност беше loca. Пък и нали плановете се правят само за да има на какво да се смее Господ.

Тъкмо се канех да запокитя отрезвяващата пръчка от теста и ето че в този миг някой заблъска по вратата, а след това се чу и оглушителен електронен вой.

Какво става, мамка му!

— Полиция! — изграчи Питър по полицейския си мегафон. — Знаем, че се криеш вътре! Излез с високо вдигнати ръце и свалени гащи!

Не можех да спра смеха си. Толкова е шантав този Питър, абсолютен разбойник. А той просто ме караше да се смея. Когато не ме караше да правя още по-хубави работи. На мига осъзнах, че от Питър ще излезе най-добрият татко на този свят.

Дали да му кажа за теста? Не, реших моментално. И го скрих под мивката. След две седмици предстоеше сватбеното ни пътешествие в петзвездния хотел „Брейкърс“ в Палм Бийч. Щях му го съобщя по време на вечерята. И да го побъркам. Че да му паднат чорапите. И гащите да му паднат.

В началото можеше и да се стресне, но нямаше да е за дълго. Щях да му покажа колко го обичам и колко той ме обича. Нямаше начин да не се справим.

— Излизам — викнах след секунда.

— Правилно решение! — изграчи Питър. — И не се опитвай да хитруваш!

Отключих вратата. После метнах сутиена си от „Виктория Сикрет“ и прашките си върху мегафона, право пред смаяните му очи.

— Не стреляй — рекох, облечена единствено по усмивка.