Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (114)

Глава 111

— Как можа? — кресна гневно Ема с обляно в сълзи лице. Беше бясна. Но защо на мен? — Да ме лъжеш цял живот! Как можа да си такава егоистка? — И извади снимка на близнаците на Питър. — Да не ми кажеш, че имам двама доведени братя. Че имам семейство. Отвратителна си! Болна жена!

— Ема, почакай! — едва успях да промълвя с пресъхнало гърло.

— За какво да чакам? Да ме лъжеш още ли? — крещеше тя насреща ми. — Защо изобщо не си ми казала, че баща ми е жив? И трябваше да го науча чак днес, когато той ме причака пред училище през обедната почивка. Само като го видях, веднага, без нито една дума, усетих, че той е баща ми. Никакъв Кевин Блум не е имало. Да не би да си наела някой актьор?

— Ема, трябва да ти обясня.

— Няма нужда. Питър вече ми разказа всичко най-подробно. Как сте били женени във Флорида. И как си го зарязала и си избягала. Как си могла да постъпиш така жестоко?

Но аз престанах да й обръщам внимание. Погледът ми вече следеше Питър, който стоеше зад гърба й и посегна с ръка към джоба на якето си.

Извади оттам голям черен полуавтоматичен пистолет и ми го показа с усмивка. После го върна обратно в джоба си и ми направи знак с пръст да мълча.

Закрих с длан устата и носа си и завъртях глава — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо. Не, това не можеше да стане. Не може кошмарите да се сбъдват.

— Недей, моля ти се — рекох му и събрах дланите си като за молитва. — Тя няма нищо общо с всичко това, Питър.

Усмивката му ни най-малко не отслабна. Изведнъж Питър сграбчи Ема за косата на тила и навря в лицето й парчето плат, което извади от другия си джоб.

— Не! — изпищях и се хвърлих към него.

— Да! — изкрещя в отговор Питър и ме изрита в корема с тежката полицейска бота. Изкара ми въздуха и ме събори на пода.