Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (113)

Глава 110

За разлика от всеки друг път, нямах проблем със заспиването по време на полета. Събудих се чак в Атланта, смених самолета и още щом седнах, пак ми спря токът. Дойдох на себе си едва когато взехме да кацаме в Ню Йорк.

Час по-късно си бях вече у дома. Изкъпах се, увих се в пухкавата си хавлия и тъкмо нахлузвах пухените чехли, когато телефонът ми иззвъня.

Дано е Чарли, пожелах си, докато вдигах слушалката.

— Току-що ми съобщиха — крещеше тържествуващо в слушалката шефът ми Том Сидиров. — Браво на теб! Наистина си отървала човека от смъртното наказание. Страхотен успех! Идвай веднага. Ще те заведа на обяд, да ми разкажеш всичко най-подробно.

— С най-голямо удоволствие, Том, но току-що слязох от самолета. Хайде да го отложим за утре, а? Абсолютно съм скапана.

— Добре, добре. Почини си, да си свежа за пред телевизионните камери. Вече се обадих в пиар отдела ни. Ще изцедим максимално постижението ти. Страхотно се гордея с теб. Цяла сутрин те хваля на останалите партньори. Утре ще направим почетната обиколка. Сигурен бях, че ще се справиш, малката.

След като затворих, взех да си мисля колко ли ще се зарадва Том, като научи, че съм лъгала фирмата, че в нетрезво състояние съм прегазила човек, а после съм укрила уликите, и че изобщо не се казвам Нина Блум.

Е, съвсем скоро ми предстоеше да науча отговора на въпроса си.

В този момент чух как в кухнята иззвъня домофонът от входната врата.

— Кой е? — попитах, след като натиснах бутона за разговор.

— Аз съм, мамо.

— Ема! — изкрещях. Е, най-после някой, който да ме подкрепи. — Качвай се, миличка. Страшно ми липсваш!

— Добре де, ама ми отключи първо — подсети ме дъщеря ми.

Натиснах бутона за входната врата и преди да вляза в спалнята, отключих вратата на апартамента. И тъкмо дърпах ципа на куфара, когато забелязах, че имам съобщение на джиесема си. Някой ме беше търсил, докато съм била под душа.

„Слушай, Нина“ — рече задъхано Чарли. Слава богу! Пак беше готов да ми говори. Чух как външната врата се отвори.

— Ей, Ем! — викнах зад гърба си. — Идвам след секунда. В спалнята съм.

„От ФБР са проследили Фурние до някакъв хотел в Кий Ларго. Но когато преди половин час отишли да го арестуват, заварили истински ужас. И жена му, и двамата му синове били мъртви. Застреляни като при екзекуция, в тила. Фурние бил изчезнал. Никой не го е виждал оттогава. Смятат, че е побягнал най-малко преди двайсет и четири часа. ФБР са го обявили за национално издирване. В никакъв случай не бива да се прибираш в апартамента си. Обади ми се моментално, да знам, че си добре.“

В този момент чух гласа на Ема:

— Мамо?

— Ем? Веднага си стягай багажа за път. После ще ти обяснявам. Трябва… — И започнах трескаво да набирам номера на Чарли.

— Каквато и да е причината, ще почака — отвърна ми Ема с необичаен, гневен тон. — Тук има един човек, с когото би трябвало да се срещнеш.

— Моля?

Извърнах се. Айфонът се изплъзна от разтрепераните ми пръсти, отскочи с рязък звук от стъклото на металната ми нощна масичка и тупна с дисплея надолу върху ориенталския килим.

Бавно завъртях глава. Неподвижните ми, широко отворени очи бяха готови да изскочат от кухините си.

Ема стоеше в рамката на вратата с вперен в мен поглед.

А зад нея стоеше мъж с бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“, яке „Адидас“, камуфлажен клин и лъскави черни бойни боти.

— Привет, русалке! — каза Питър и леко повдигна шапката си, преди да влезе в стаята.