Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (108)

Глава 105

Десантчика ме внесе в силно осветена стая с вид на библиотека — тъмни стени с полирана дъбова ламперия; подвързани в кожа томове по лавиците; скъп дървен глобус; кутия за пури; добре зареден бар. А над бара, осветена като картина в галерия — екземпляр от рядко срещаща се бухалка за бейзбол с автограф.

Единствената мебел в цялата стая обаче бе огромното легло точно по средата. Неуместното му присъствие ме подсети за носилката, към която бяха привързали Джъстин Харис в камерата за екзекуции. Но и това не беше единственото сходство, което ме порази. Понеже и от четирите ограждащи го стълбци висяха тъмни метални гривни. Белезници, рекох си, докато онзи ме полагаше върху леглото.

— Добре дошла в джунглата — каза Десантчика. — Тъкмо тук стават чудесата.

Едва когато взе да ми закопчава китките, а след тях и глезените, забелязах как съм облечена. Огледах се и ревнах. Бях по някакъв прозрачен сутиен и бикини, колан с жартиери и чорапи. И ръцете, и краката ми бяха намазани с гадно сладникав лосион с дъх на череши. Усетих, че съм и гримирана. Цели буци грим бяха наплескани по лицето ми, по устните, по миглите.

— Моля те — изрекох с мазните си уста, — моля те… не ме убивай.

— Ха! Ама че смешно съвпадение. Точно така се изрази преди куп години и Тара Фостър. Малко преди да я удуша със сутиена й — отвърна Десантчика и кръстоса яките си ръце. — Ако беше постъпила по-умно и беше оставила Харис да отнесе вината за убийството й, сега нямаше да си в това състояние.

В този момент забелязах втора врата в ъгъла на стаята. Изведнъж през нея долетя мексиканска поп музика — силни, надувани докрай тръби. Чуваше се и тропот от тъпчещи нозе, развеселени гласове и пиянски смях. Внезапното спиране на мексиканската музика бе посрещнато с вой, после започна някакво рап парче и тропането и виковете се възобновиха.

— Какво става? Какви са онези хора? — попитах.

— Търговци на наркотици — отвърна Десантчика. — Шефовете на мексиканския картел. Големи клечки. А аз ги снабдявам с жени. Не се притеснявай. Съвсем скоро ще ги опознаеш съвсем отблизо, направо интимно.

За миг мозъкът ми изключи. Главата ми се изпълни с равномерен шум, сякаш телевизионният сигнал бе напълно изчезнал.

— Но аз не съм проститутка! — викнах.

— На тях и не им трябва проститутка, глупачке. Имат специално тържество. Току-що сключиха страхотна сделка за луди пари. Рискуваха живота си, свободата си и в крайна сметка успяха. И сега са готови да купонясват, докато се скапеш. Или, в конкретния случай с теб, да купонясват, докато им писне да те изнасилват и те изхвърлят мъртва в морето.

Ясно. Очакваше ме най-ужасното. Сега разбрах как толкова момичета бяха изчезнали и защо труповете на много от тях така и не бяха открити.

— Няма да повярваш, ако ти кажа какви пари пръскат тия момчета. Не че не си заслужавам и последния цент, като имаш предвид какво чистене пада след тях. Понякога имам чувството, че са наполовина маи или ацтеки, защото тук се лее кръв като на човешко жертвоприношение. След което на мен се пада да бърша всичките кървища от тавана — захили се Десантчика. — Гледам, че вече успях да ти прикова вниманието. По лицето ти личи. Малко си възрастничка за тях, но пък и аз те предлагам като специален ордьовър, на половин цена. Така ми е заповядано и този път нямам намерение да се изложа. Нарежданията ми все пак са от самия шеф.

Нареждания ли?

— За какво става дума — успях да пророня. — Нареждания от кого?

При което Десантчика съвсем се разсмя.

— Ти наистина ли още не схващаш какво става? Дори сега. Ама то какво се чудя и аз? Скъпоценната малка Дженийн никога не е била в течение на нещата.

Какво?

— Нарежданията ми са от Питър, Дженийн. Не го ли помниш? Твоят съпруг? И най-добрият ми приятел? Десантчика не съществува. Никога не е съществувал. Всичко е дело на Питър. Мое и на Питър.