Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (1)

1

Вече бях хвърлила двайсетачката на шофьора и подскачах нервно като последното детенце на опашката за тоалетната в някоя забавачка, когато таксито ми най-после спря срещу хотел „Дъдсън“ на Западна петдесет и осма улица. Изобщо не изчаках да ми върне ресто, но затова пък някакъв експресен автобус насмалко да ме отнесе, докато слизах на пряката и на бегом пресякох Осмо Авеню.

Отказах дори да погледна айфона, който напираше да изскочи от джоба на жакета ми. В тая лудница — абсолютно запълнен работен ден плюс плановете за партито на всички партита довечера — по-странно щеше да е да не звъни.

На ъгъла в ушите ме блъсна звук, който дори по манхатънските стандарти минаваше за оглушителен.

Пневматичен чук? Пилононабивачка?

Не, разбира се, рекох си, след като видях как клекналият на тротоара чернокож хлапак изпълнява барабанно соло на празна кофа от гипсово лепило.

За мой късмет по периферията на насъбралите се зяпачи мярнах и Ейдан Бек — човека, с когото имах среща през обедната ми почивка.

Без каквито и да било увертюри хванах под ръка русия небрежно-елегантен млад мъж и го въвлякох в шикозния „Хъдсън“. На върха на осветения с неон ескалатор, зад рецепцията от карарски мрамор, ни чакаше портиер с вид на щастлив бляскав участник в „Училищен мюзикъл“.

— Добър ден. Обадих се преди двайсет минути — рекох. — Аз съм госпожа Смит. А този е господин Смит. Нужна ни е стая с голяма спалня. Подовото покритие и изгледът са без значение. Плащам в брой. И страшно бързам.

Служителят отбеляза с привидно одобрение потта по лицето ми и контраста между сексапилния ми работен тоалет и избелелите дънки и велуреното сако на много по-младия ми придружител.

— Ами да ви отведа до стаята ви в такъв случай — предложи супер бодрият портиер, без да му мигне окото.

Когато час по-късно излязох с Ейдан от хотела, ме блъсна вълна студен въздух. Забелязах как пролетната нюйоркска светлина се отразява от близките синкави кули на Таим Уорнър Сентър. И се засмях при мисълта, че дъщеря ми Ема ги е кръстила „най-голямата врата за американски футбол на света“.

Изгледах Ейдан и се запитах дали онова, което току-що сторихме, е правилно. Но пък какво значение има, рекох си. И попих ъгълчетата на очите си с ръкава на шлифера ми — имитация на „Бърбъри“. Така или иначе, вече свърши.

— Страхотен беше. Най-сериозно ти казвам — рекох му и с целувка по бузата му подадох плика.

Той ми отвърна с кратък театрален поклон и пъхна хилядарката във вътрешния джоб на велуреното си яке.

— Това ми е занаятът, Нина Блум — каза, махна с ръка и си замина.

— За теб съм госпожа Смит — провикнах се към гърба му, докато спирах таксито, което да ме върне на работното ми място.