Дейвид Балдачи
Забравените (18)

18

Седнал в наетата кола, Пулър се обади на съдебния лекар Луиз Тиминс, а след това и на адвоката Гриф Мейсън. Активно практикуващ медик, Тиминс се оказа заета с пациенти до шест следобед, а Мейсън не беше в кантората си. С докторката се разбраха за среща в седем в едно от близките кафенета, а на адвоката остави съобщение да му се обади.

След това се свърза с таксиджията Джери, който потвърди думите на Сладкиша и добави:

— Стори ми се уморена и разтревожена.

Пулър прекъсна връзката и се замисли върху казаното от Сладкиша. Раменете сковани, ръцете в нормално състояние. Вкочаняването започваше от горе надолу и след това се разпростираше към крайниците, а после изчезваше по обратния път. Но при Бетси смъртта не беше настъпила толкова отдавна, че процесът да приключи.

Зае се да изчислява предполагаемия час на смъртта. Писмото бе пуснато в шест следобед, а мъртвото й тяло бе открито в единайсет на следващата сутрин. Не допускаше, че е умряла веднага след като се е прибрала от краткото пътуване до пощенската кутия. Най-вероятно смъртта бе настъпила по-късно вечерта. Скованите рамене свидетелстваха, че вкочаняването е започнало съвсем скоро. Това означаваше, че Сладкиша е открил тялото й някъде между дванайсет и четиринайсет часа след настъпването на смъртта. Поради жегата и влагата във Флорида, които несъмнено бяха ускорили разлагането, той спокойно можеше да допусне, че този срок е бил още по-кратък, но в момента важното беше, че разполага с часова рамка, върху която да базира разследването си.

Ако Сладкиша бе открил тялото малко след единайсет сутринта, смъртта най-вероятно беше настъпила някъде около десет предишната вечер. Или четири часа след пускането на писмото.

Погледна часовника си. Минаваше три следобед, а той все още не беше потърсил място, на което да отседне. Беше крайно време да си намери легло.

Забеляза колата в момента, в който включи на скорост. Беше паркирана до отсрещния тротоар, през четири-пет коли от него. Бежов крайслер седан с регистрационен номер от Флорида, който започваше с буквите ZAT, но цифрите бяха зацапани с мръсотия, вероятно умишлено. Причината да му направи впечатление беше фактът, че малко по-рано същата кола беше паркирана пред погребалната агенция.

Докосна газта и корветът бавно се отлепи от тротоара. Погледна в огледалото точно навреме, за да види, че крайслерът също потегля.

Е, и това е напредък, помисли си той. Някой се интересуваше от него. Извади телефона си и щракна отражението на крайслера в огледалото. В него имаше двама души, но слънцето му пречеше да види повече детайли.

Един двоен тур по крайбрежния булевард беше достатъчен да установи, че никой от разположените там хотели не е по джоба му. Това го принуди да обърне гръб на океана и да потегли към вътрешността на градчето, оглеждайки го квартал по квартал. Но пред вратите на значително по-скромните хотелчета и кафенета бяха изписани толкова високи цени, че той неволно се запита кой изобщо можеше да си позволи да отсяда близо до брега.

В крайна сметка се принуди да измъкне телефона от джоба си, да влезе в интернет и да скролира местните квартири според цената. На пет пресечки от океана откри това, което му трябваше — пансион на име „Сиера“, който предлагаше както еднодневен, така и седмичен престой. Осемдесет долара на нощ плюс закуска или четирийсет и пет за предварително платен 7-дневен престой. На практика това съвсем не беше изгодна цена за човек, който получава заплата от Чичо Сам, но нямаше друг избор.

Триетажната сграда представляваше безличен блок с напукана фасада и плосък покрив от теракотени плочки, които едва ли бяха в по-добра форма от мазилката. Беше притиснат между бензиностанция и друг блок, който беше в процес на ремонт. На тясната уличка имаше една-единствена палма, но в замяна на това пространството около нея беше задръстено от стари коли и пикапи. Половината от тях бяха на трупчета, а другата половина изглеждаха така, сякаш всеки момент ще ги последват. Един поглед беше достатъчен да го увери, че никое от тези превозни средства не е произведено след 80-те години на миналия век.

Извърна очи към огледалото за обратно виждане, но крайслерът беше изчезнал.

Боси и голи до кръста хлапета ритаха топка направо на улицата. Някои от тях бяха доста добри. Но когато корветът спря пред „Сиера“, те зарязаха играта и го наобиколиха. Пулър слезе, грабна сака си от съседната седалка и заключи с дистанционното.

Едно от хлапетата пристъпи към него и го попита на испански негова ли е колата.

Пулър отговори утвърдително, също на испански. След което добави, че корветът е взет под наем от един негов приятел на име Чичо Сам.

Момчето попита дали този Чичо Сам е богат човек.

— Не толкова, колкото беше едно време — отвърна Пулър и тръгна към малката рецепция на „Сиера“.

Плати за две нощувки, след което получи ключ за стаята и информация за времето и мястото, на което се сервира закуската. Жената зад гишето му обясни и къде може да паркира колата си, а след това му подаде магнитна карта за гаража.

— Не мога да я оставя на улицата, така ли? — попита той.

— Можете, но не се знае дали на сутринта ще бъде там — сви рамене дребничката латиноамериканка с права тъмна коса.

— Ясно — кимна Пулър. — Ще я вкарам в гаража.

Излезе навън. Бандата хлапета бяха наобиколили корвета, докосваха го с пръсти и шепнеха с уважение.

— Харесвате колите, а? — подхвърли той.

Всички кимнаха едновременно.

— Сега ще запаля двигателя, за да го чуете.

Седна зад кормилото, запали двигателя и го изфорсира. Хлапетата стреснато отскочиха назад, после се спогледаха и започнаха да се смеят.

Пулър закара колата в гаража, който се намираше на съседната уличка. Големият железен портал покорно се подчини на сигнала, подаден от електронната карта. Корветът бавно навлезе в обширното пространство отвъд и порталът автоматично се затвори. Той изгаси двигателя, заключи и излезе през страничната врата. На ъгъла пред „Сиера“ го чакаше едно от хлапетата, което преди малко се беше възхищавало на спортната кола. Имаше къдрава кестенява коса и беше на не повече от десет-единайсет години. Изглеждаше мършаво и недохранено, но Пулър не пропусна да отбележи добре очертаните му мускули и решителното изражение на лицето. Очите му гледаха враждебно, но това беше нормално за този квартал.

— Тук някъде ли живееш? — попита го на английски Пулър.

— Sí — кимна момчето и махна към една къща вляво: — Mi casa.

— Как се казваш?

— Диего.

— Здрасти, Диего. Аз съм Пулър.

Стиснаха си ръцете.

— Предполагам, че познаваш Парадайз много добре…

— О, да, познавам го — отвърна момчето. — Винаги съм живял тук.

— С майка си и баща си, предполагам?

— No. Con mi abuela.

Отглежда го баба му, помисли си Пулър.

— Искаш ли да изкараш малко пари?

Диего закима толкова енергично, че кестенявите му къдрици започнаха да подскачат.

— Sí. Me gusta el dinero.

Пулър му подаде банкнота от пет долара, измъкна джиесема си и му показа снимката на крайслера.

— Искам да внимаваш за тази кола — рече той. — Не се приближавай до нея, не говори с хората вътре, не я зяпай открито. Ако можеш, запиши ми останалата част от регистрационния номер и запомни хората, които са в нея. Разбираш ли? Entiendes?

— Sí.

Пулър протегна ръка и хлапето я разтърси. На един от пръстите му имаше масивен сребърен пръстен с гравирана лъвска глава.

— Хубав пръстен — отбеляза Пулър.

— Подарък ми е от mi padre.

— Скоро пак ще се видим, Диего.

— Но как ще те намеря? — погледна го с недоумение момчето.

— Нямаш грижа. Аз ще те намеря.