Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Дейвидсън (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Third Grave Dead Ahead, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надя Баева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Даринда Джоунс. Третият гроб отсреща
Американска. Първо издание
ИК „Ибис“, София, 2013
Редактор: Любка Йосифова
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Росица Симеонова
ISBN: 978-619-157-038-6
История
- —Добавяне
Глава 13
„Животът на монахинята: целомъдрие, нищета и послушание.“
Какво? Целомъдрие ли?
В мига, в който спрях пред офиса, се затичах по стълбите да споделя с Куки най-невероятното нещо, което чух по радиото. Прелетях през вратата и спрях пред бюрото й с приплъзване.
— Чу ли за пениса на Милтън Бърл?
Очите на Куки се разшириха и тя взе да ми сочи с брадичка някого зад гърба ми.
Обърнах се и видях една монахиня. Тя очевидно чакаше мен.
Неловко.
Аз се усмихнах.
— Съжалявам за това — казах и подадох ръка. Тя беше облечена в тъмносиня пола и пуловер, които бяха в тон с покривалото на главата й, под което се виждаше кестенява коса. — Аз съм Шарлот Дейвидсън.
— Знам. — Тя хвана ръката ми между своите, в зелените й очи проблясваше страхопочитание, сякаш бе срещнала рокзвезда. Или пък бе дрогирана. — Чувала съм, че е огромен.
— Моля? — попитах, объркана от възхищението в погледа й.
— Пенисът на Милтън Бърл.
— О, да. Чудесия, нали? Та с какво мога да ви помогна?
— Ами… — Тя погледна към Куки и после пак към мен. — Не отговаряте на имейлите ми, така че реших да ви посетя лично.
Намръщих се.
— Имейлите ви? Срещали ли сме се?
— Не — отвърна тя и тихичко се засмя, — но знам коя сте и просто исках да ви видя.
— Коя съм аз? — попитах леко притеснена.
Тя се наведе леко напред и пошепна със заговорническа усмивка.
— Жътварят на души.
Ако не се брои, че едва не припаднах, приех изказването й доста добре. Хвърлих поглед към Куки, която беше отворила широко очи и така се беше заплеснала, та не осъзнаваше, че беше преобърнала чашата си с кафе. Аз прочистих гърлото си и й посочих чашата. За щастие го беше изпила почти цялото. Тя грабна салфетка, за да се погрижи за разлятото, а аз поведох сестрата към офиса си.
— Да ви предложа кафе? — попитах и поех в обичайната посока. Бяха минали минути от последната ми чаша кафе.
Тя поклати глава.
— Добре, господ знае, че аз имам нужда — казах и си налях.
— Вероятно знае — съгласи се тя и аз осъзнах какво бях изтърсила, като вътрешно се сгърчих. — Харесват ми картините ви.
Куки също си наля друга чаша и седна до бюрото ми, а монахинята се настани отсреща.
— Благодаря. А ще ми кажете ли името си?
— Разбира се — каза тя и пак се изкиска, — аз съм сестра Мери Елизабет. Вие ме знаете като Мадам Невен.
Спрях в полуседнало положение, огледах я още веднъж, после се отпуснах на стола.
— Вие сте Мадам Невен?
Тя се усмихна търпеливо и кимна.
— Не сте точно каквато си ви представях — признах, като отпих голяма глътка. Очаквах жена в стил ню ейдж с бижута от мъниста, карти таро и ароматни масла. Мадам Невен беше жената от сайта „Ангели и демони“. Честно казано, най-много се изненадах от това, че умее да направи уебсайт.
— Сигурна съм. Съжалявам за заблудата. Просто не исках другите да разберат, че съм ви открила. Още не — каза тя и стисна длани. — Предпочитах да се уверя, че сте вие, преди да им кажа.
— На тях? — попитах. Ставаше неприятно. Само няколко души на Земята знаеха какво съм.
— На сестрите от Неопетнения Кръст. Ние сме надолу по улицата.
— Разбира се. — Изучавах я известно време. Тя не възрази. — Вижте, не че не вярвам в Големия шеф, само че откъде знаете коя съм аз, по дяволите?
— Ами…
— И как ме открихте?
— О…
— И откъде знаете за сина на Сатаната? — попитах и си спомних как Гарет й писа, като се престори на жътвар на души, а тя му отговори: „Ако ти си жътвар на души, аз съм синът на Сатаната“.
Куки кимаше, докато отпиваше от чашата си, а очите й се бяха разширили от любопитство.
Монахинята се усмихна търпеливо, почака ме да довърша и каза:
— Добре, преди да сме стигнали по-далече, може би ще искате да научите малко повече за мен.
— Добре — съгласих се, облегнах се на стола и отпих нова глътка.
Тя седеше изправена, с допрени колене, с ръце, скръстени в скута.
— Чувам ангели.
Примигнах и зачаках края на шегата. Монахинята изглежда беше приключила и аз попитах:
— И?
— О, само толкова. Чувам ангели.
— Добре, това обяснява всичко.
Тя издиша и пое отново дъх с облекчение.
— Слава богу. Притеснявах се…
— Наистина ли?
— Съжалявам.
— Нищо не обяснява. — Оставих кафето си и се наведох напред. — Беше сарказъм.
— О, разбирам. — Тя се намръщи и поклати глава. — Понякога ми убягва.
— Значи сайтът „Как да откриете демони“ е ваш?
Тя кимна с искрена усмивка.
— Строго погледнато, не е грях.
— Наистина ли сте Мадам Невен?
Ново кимване. Май се опитваше да ми даде време да го осъзная. Определено ми трябваше време.
— Добре, да продължим нататък.
Кимване.
— Куки ви писа и вие знаехте, че не е тя въпросната. После Гарет ви прати имейл, в който ви уведомяваше, че е жътвар на души и вие се усетихте, че не е той. Тогава нека само изясня — казах с вдигнат показалец. — Куки ви прати ново писмо, като ме регистрира с фалшиво име, че аз съм жътвар на души и вие разбрахте, че съм аз.
Кимване.
— Как…? Какво…?
Дожаля й за мен и заговори:
— Заради името, което тя беше посочила. — Погледна към Куки, която беше слисана също като мен. — Джейсън Воорхеес.
Направих гримаса.
— Казах ти да не избираш онзи от „Петък тринайсети“.
— Алтернативата беше Майкъл Майърс — защити се тя.
— Не, аз исках да съм онзи от „Хелоуин“. Ти в началото искаше да ме кръстиш Фреди Крюгер. — Погледнах сестра Мери Елизабет. — Сериозно? Фреди? Виждали ли сте на какво прилича кожата му?
— Това е без значение — заяви тя и уверено поклати глава. — Ангелите биха разбрали далеч преди нея кое име ще ви избере. Те ми казаха, че ще използвате точно това.
— Ангелите? Те наистина ли ви говорят?
Тя изпръхтя и покри стеснително устата си с ръка.
— Простете, понякога маниерите ми не са на нужното ниво.
— Нищо подобно.
— Всъщност ангелите не говорят на мен. Дори едва ли знаят, че ги чувам. — Повдигнах вежди въпросително и тя допълни: — По-скоро подслушвам.
— Подслушвате ангелите? — опитах се да уточня.
— Просто винаги съм ги чувала. Откакто се помня.
— Леле, това е наистина интересно. На приятелката ми Пари й се случи нещо подобно, когато официално я обявиха за умряла за няколко минути. Като се връщала на земята, чула ангелите да говорят.
Мери Елизабет се изкиска.
— Случва се. Същото е при мен, само че аз ги чувам постоянно. — Тя се наведе напред, сякаш за да сподели с нас някаква свещена тайна. — Всъщност на моменти е доста дразнещо. Те никога не млъкват.
— Да, предполагам, че е така — промърморих с усмивка. — И тъй, знаели сте какво име ще използвам, но оттам нататък как ме открихте?
— Хм, връзки. — Тя се облегна на стола с виновно изражение.
— А тези връзки да не са случайно незаконни?
Тя въздъхна.
— Не! Добре де, не съм много сигурна. Познат на познат.
Информацията бе от някой друг…
— Значи той…?
— Проследи вашия електронен адрес.
— Леле! — Бях впечатлена. — А вие създадохте този уебсайт с информация за ангели и демони?
Тя кимна.
— И сте чули фалшивото име на Чарли от ангелите? — попита Куки.
— Да, чувам всякакви неща. Не бихте повярвали какво ще се случи следващата седмица, ако не се направи нещо. — Тя извъртя очи. — А това не се случва. Никога. Никой не слуша.
— Вие сте пророк? — попитах леко озадачена.
— А… — Тя махна с ръка на това определение. — Не точно. Не и в обичайния смисъл. Искам да кажа, че не пророкувам. Само слушам онези, които го правят. Доста е неприлично, ако се замислите.
Не успях да се сдържа и се изкисках.
— Просто съм силно озадачена.
— Аз също — намеси се Куки. — Все пак сте различна от това, което очаквахме.
— Да, стана ми ясно. Но сестрите искат да знаят за вас. О, също и за Рейес.
Опа!
— И колко точно знаете за Рейес?
— Ами да видим. Той е син на Сатаната, който се е родил на Земята, за да бъде с теб, жътваря на души, въпреки че сестрите не харесват много това прозвище. Според тях то те ограничава. Истинското му име е Рей’азиел, което означава Прекрасния. И той като теб е портал. О! — Тя ни изгледа настойчиво. — И е толкова могъщ, че може да предизвика апокалипсис.
— Доста си информирана.
— Да, нали казах, сума дрънканици слушам. — Тя направи жест с отваряне и затваряне на дланта си като уста, която не спира да приказва. Беше смешно. — Значи знаеш, че той може да предизвика края на света? — попита тя.
— Да, имам някакъв спомен.
— Но… не разбирам. — Тя свъси вежди. — Спаси го, когато демоните щяха да го убият и още веднъж, когато щеше сам да отнеме живота си. После го свърза към това измерение, прикова го за него.
— Да, така направих. И какво? — След като победих демоните, които измъчваха Рейес, освобождавайки вътрешната си светлина, към която демоните явно бяха алергични, Рейес реши сам да отнеме живота си, за да не е толкова уязвим. Спрях го и го свързах с физическото му тяло. Но фактът, че сестра Мери Елизабет знаеше какво съм направила, и че изобщо й беше известно всичко за мен и Рейес, беше доста неприятен.
— Причините бяха налице — продължи тя, — само съм леко изненадана, че спаси живота му при всичко, което знаеш.
— Какви причини?
— Вие двамата. Ти и Рей’азиел. Вие сте магнити. Буквално. — Тя вдигна двата си показалеца, за да го демонстрира. — Привличани сте един към друг от силата на волята.
— О, това ли?
— Имам предвид, че ви е писано. Знаех, че ще го направиш. Само че ако демоните те пипнат…
— Да, чувала съм. Лоша работа — казах, без да обръщам внимание на свиването в корема си.
— Дори много лоша, но не се тревожи, ще ти пратят пазител веднага след голямото ти страдание.
— Страдание?
— Да — потвърди тя и кимна.
— Не си падам много по страданията. Тежко ли ще е?
— Страданието обикновено е тежко. Особено когато е предречено от ангелите.
— Звучи ужасно неприятно. И те ще ми пратят пазител? Но аз мислех, че Рейес е моят пазител.
Тя изсумтя.
— Рей’азиел? Твой пазител?
— Да — казах леко изненадана, — винаги се е появявал при нужда. Наглеждаше ме и е спасявал живота ми няколко пъти.
— Така е, но той не е твоят пазител. Той е… мисля, че не разбираш много добре ситуацията.
— Каква ситуация? — попитах притеснена.
— Той е… ами, много могъщ.
— Да, и това го помня.
— И е… не съм съвсем сигурна как да се изразя.
— Сестра Мери Елизабет, няма много неща, с които би ме обидила, ако от това се притесняваш.
— О, ами добре, тогава ще говоря направо. Той е нещо като твоята Ахилесова пета.
— Какво, какво?
— Твоят криптонит, разбираш ли?
— Значи Рейес е моето слабо място? — попитах по-скоро объркана, отколкото обидена.
— Точно така. Влюбена си в него. Не можеш да вземаш важни решения в негово присъствие.
— Тя има право — намеси се Куки и кимна в знак на съгласие.
— Уф. Моля те. Вземам важни решения по цял ден. Мога го и със затворени очи. Дори и с ръце, вързани зад гърба.
— Точно така — подметна тя и стисна устни непреклонно. — Обикновено такива неща се случват, когато той е наблизо.
Фактът, че й бе известно, беше странно смущаващ.
— Кой е той тогава? Пазителят? — Отпих дълга глътка кафе. Имах нужда от ободряване, щом ми се пишеше тежко страдание. Страданието, било то тежко или не, щеше направо да източи бодростта от мен.
— Не знам името му, но знам, че ще донесе равновесие. О, и все още не е мъртъв.
— Добре. — Облегнах се и се замислих. — Значи ще бъде мъртъв?
— Да. — Тя погледна часовника си. — Ще умре след два дни, единайсет часа и двайсет и седем минути.
— Охо, това е доста конкретно. Не го убивам аз, нали? — Изсмях се нервно. Щеше да е доста гадно да убия собствения си ангел-пазител. Току-виж взел, че се засегнал.
— Не, разбира се — каза тя и се изкиска с мен. — Не пряко.
— Хубаво. — Набързо отпих отново, преди да проумея думите й. — Чакай, какво означава това?
— Кое?
— Не пряко.
— Хммм — проточи тя и погледна тавана замислено. — Не съм съвсем сигурна. Само това знам. Още не бях вечеряла. Понякога пропускам някои неща, преди да съм вечеряла.
— Майко мила. — Стъпих с двата си крака на земята и се изправих. — Ще нося непряка отговорност за нечия смърт?
— Да.
— Каква гадост.
— Да, така е.
— Можеш ли да ги попиташ кой е?
— Кой кой е?
— Пазителят, когото ще убия непряко.
— О, разбира се. — Тя се усмихна леко. — Но кого да попитам?
Може би решението й да остане целомъдрена не е било лоша идея.
— Ангелите.
— А, ясно. Не.
— Защо не? — попитах леко намръщена.
— Казах ти. Не разговарям с ангелите. Само ги слушам. — После се обърна към Куки. — Тя още ли не спи?
Куки поклати глава.
— Откъде…? — Спрях се. — Ангелите? Сериозно? Такива ли са клюкари?
— Идея си нямаш.
Изпратих сестра Мери Елизабет до вратата и се обърнах към Куки.
— Само на мен ли ми се струва странно или наистина е така?
— И двете. — Тя ме изгледа притеснено и с леко подозрение. — Значи ще очистиш някого.
— Непряко — уточних в своя защита. — Пък и кой знае колко хора съм убила непряко. Ако щеш, ти също.
— Аз? — ахна тя ужасена. — Добре. Ще опитам да открия дали мъж на име Кийт Джейкъби е бил на Каймановите острови по времето, когато е починала първата съпруга на доктора.
— Чудесно. Аз ще поработя по случая на Рейес и ще проуча имената, които той ми даде.
— Това, което каза тя, беше доста шантаво — измърмори Куки, като се настани зад бюрото си. — Как така чува ангели?
Това ли беше най-важното?
— Ти чу ли онази част за тежкото страдание?
Изражението й се смекчи.
— Можеш ли да се постараеш да не съм наблизо, когато настъпи?
— Не мога — отрязах и тръгнах към офиса си, като направих отрицателен жест с ръка. — Щом трябва да страдам, така ще е и за всички в радиус от петнайсет километра.
Тя стисна устни.
— Какво стана с девиза „Един за всички“?
— Никога не съм била отборен играч.
— Да се жертваш в името на доброто?
— Нито си падам по човешки жертвоприношения.
— Да страдаш безмълвно?
Спрях и се обърнах към нея, присвила обвинително очи.
— Ако трябва да страдам, ще крещя с всичка сила твоето име. Ще ме чуят чак в Джърси, помни ми думата.
— Много си сприхава днес.
Петнайсет минути по-късно включих интеркома на бюрото си.
— Спомняш ли си медицинската сестра на зъболекаря от процеса на Рейес? Казала, че Ърл Уокър се страхувал от Рейес, а по една случайност работела при същия зъболекар, който идентифицирал Ърл по картона му.
— Помня, разбира се. Сара някоя си — отвърна тя.
— Сара Хадли. Познай къде е сега Сара Хадли.
— В Ямайка?
— Защо да е в Ямайка?
— Нали ми каза да позная.
— Чуй това…
— Разбери, че те чувам и без досадния интерком.
Двете с Куки се наведохме напред и се погледнахме през отворената врата.
— Но така е по-забавно — възразих, — по̀ като в „Стар Трек“.
— По-дразнещо? — попита тя.
Стиснах устни и зачаках и Куки бързо се предаде.
— Та къде е тя?
— Добре, чуй това. — Извадих статията. — Сара Хадли е била намерена мъртва от хазайката си в обитавания от нея апартамент в понеделник сутринта, след оплаквания, че телевизорът работел твърде силно. — Погледнах отново към нея.
— Не може да бъде — възкликна тя и пак се наведе напред.
— Може.
— Искаш да кажеш този понеделник?
— Не. Процесът на Рейес е приключил преди повече от десет години в четвъртък, нали така?
— Да.
— Тя е била открита в понеделник, веднага след процеса.
— Уокър я е убил. Прикривал си е следите.
— Така изглежда. Освен това е бил на косъм от затвора, задето мамел възрастни жени и им прибирал парите и го заплашвала петнайсетгодишна присъда.
— И точно тогава много удобно е убит?
— Около пет минути, преди да започне процесът срещу него.
— Късметлия.
— Да. Или голям хитрец.
— Значи Сара Хадли подменя зъболекарския картон на Уокър, с този на човека, който той е избрал да бъде в задгробния си живот…
— Какво? Не те чувам — започнах да размахвам ръка и да соча ухото си и интеркома. — Трябва да говориш към интеркома.
Тя въздъхна шумно и натисна бутона.
— След това тя свидетелства на процеса срещу Рейес, а готиният Ърл й се отплаща като…
— … я пребива до смърт с подпора за книги.
— Този Ърл май не е наред.
— И мисля, че го чакат трилион години в затвора. — Скочих и отидох в офиса на Куки да си взема сакото, тъй като го бях оставила там, върнах се в моя кабинет и пак включих интеркома. — Добре, имам адресите на хората, чиито имена ми даде Рейес. Тръгвам. Да се надяваме, че няма да убия никого.
— Имаш дни дотогава. Не се тревожи.
— Така е, а за щастие един от хората в списъка вече е мъртъв, така че няма как да го убия отново.
— А другите?
— Един е тук, в Албукърки, има един в Корона.
— Бирата?
— За беда, не. Градът.
— Имаме град на име Корона?
— Представяш ли си? Кой да знае? Първо ще разпитам тукашния. Пожелай ми късмет.
— Чакай! — спря ме тя, като минах покрай бюрото й.
Обърнах се към нея, но пръстът й още натискаше бутона и тя ме изгледа предизвикателно.
О, добре. Аз започнах това. Върнах се в кабинета си и включих интеркома.
— Казваш, че приличам на сладкиш, а?