Даниел Стийл
Чарлс стрийт 44 (13)

13.

Лятото отмина бързо за всички. Марая пътува най-много. Отиде с кола от Париж до Прованс, после прекара уикенд с приятели в Антиб. Летя от Ница до Испания да види приятеля си Феран Адриа и да се запознае с новите му творения. Сега той се бе запалил по молекулярната кулинария и правеше всевъзможни експерименти. Бе затворил временно ресторанта си, но щеше да го отвори отново, след като приключи с изследванията. Марая постоянно се впечатляваше от енергията му и творческия му гений. После обиколи Флоренция, Болоня, Венеция, Падуа и Рим. Отскочи повторно до Париж за няколко дни, преди да излети за Бостън и оттам да се прибере във Вермонт. Марая имаше приятели навсякъде и всички се радваха да я посрещнат. Прекара чудесно, но бе щастлива отново да е вкъщи, в своето легло и да готви в своята кухня, макар да усещаше липсата на съпруга си повече от всякога. Беше починал преди година. Липсваше й, ала беше заета и водеше пълноценен живот.

С Шарл-Едуар доста пътуваха из Прованс и откриха нови рецепти за книгата си. Имаха готовност да представят подробна анотация на издателя и планираха да я приключат през септември. Във Вермонт тя написа две глави, а после замина за Ню Хампшър. Нощно време вече започваше да става хладно и есента се усещаше във въздуха. Листата сменяха цветовете си. Остана при приятелите си в Норт Конуей по-дълго, отколкото възнамеряваше, а после бавно се върна вкъщи. Прекара хубаво лято и вече мислеше да се връща в Ню Йорк. Докато завиваше по алеята към къщата, се изненада да види Шарл-Едуар, застанал на верандата. Изглеждаше нетърпелив и облекчен, когато тя слезе от колата.

— Какво правиш тук? — попита го смаяна. Косата му бе по-дълга и буйна от обикновено, но очите му имаха синия цвят на небето над тях. — Мислех, че си в Сен Тропе.

Притежаваше къща там и планираше да прекара август в нея. Не го беше чувала от Прованс, а и не очакваше. Уговориха се да си звъннат, когато тя се върне в Ню Йорк. Нямаше представа какво прави във Вермонт.

Щом тя стъпи на верандата, той подхвана:

— Заряза ме заради един от помощник-готвачите. Представяш ли си?! Събра си багажа и ме изостави.

— Кой?

Смяташе, че говори за главната готвачка, която ръководеше ресторанта му в Париж. От години имаха бурни взаимоотношения и всеки три седмици тя заплашваше да напусне работа.

— Ариел, съпругата ми!

Изрече го гневно, но после по лицето му се разля широка усмивка, когато погледна Марая. Беше щастлив да я види, и си личеше.

— Съпругата ти те е изоставила за помощник-готвач? — попита Марая потресена.

— Иска развод. Получих писмо от адвоката й преди пет дни. Уточнява подробностите. Взех първия самолет насам, но теб те нямаше.

— Защо не ми звънна, щом искаш да говориш с мен?

Тя въобще не разбираше какво прави той там.

— Исках да ти го кажа лично — обясни той.

Тя извади ключовете си и отвори.

— Кое? Издателят ни още е във ваканция. Впрочем миналата седмица написах две нови глави. Ще ти харесат. Едната е за подправките и как да се използват, а другата — за риби.

— Не съм дошъл тук да говоря с теб за риби! — прекъсна я той раздразнен.

— А за какво дойде?

Последва я вътре. Тя седна на дивана, а той се настани до нея и я погледна право в очите.

— Дойдох да ти кажа лично, че съм свободен човек. Трийсет години не ме приемаше на сериозно, защото бях женен. Ти също впрочем. Вече не съм женен или скоро няма да съм. Тя иска да се омъжи за онзи идиот, но на мен не ми пука. Никога не съм я обичал. Влюбих се в теб в момента, когато те видях, Марая. Няма да позволя повече да ме загърбваш. Обичам те. Ти си страхотна жена и страхотна готвачка. Единствената жена, която съм срещал и на която ще съм верен. Няма да си тръгна, докато не се съгласиш да се омъжиш за мен. Това дойдох да ти кажа.

След това я целуна, с което напълно я смая. Дъхът й секна. За миг не знаеше какво да каже, а после прихна.

— Шарл-Едуар Прюне, ти си абсолютно луд. Побъркан. Не желая да се омъжвам. Привързана съм към теб, но нямам никакво намерение да се омъжвам на моята възраст. Ще стана на шейсет. Шейсетгодишните не се женят. Ще стана за посмешище, а и ти също.

Думите му я трогнаха, но винаги го бе обичала като приятел и се бе пазила да не се увлече. Сега всичко беше различно; всички препятствия бяха изчезнали.

— Не ме интересува! — възкликна той свирепо. — L’amour n’apas d’age! За любовта няма възраст. Не ме интересува, ако ще да ставаш на сто. На шейсет и пет съм и съм влюбен в теб, откакто беше на трийсет. Не възнамерявам да чакам още трийсет години.

Отново я целуна и за свое смайване тя отвърна на целувката. Изпита всичко онова, пред което си затваряше очите от години.

Погледна го ужасено.

— Мили боже, какво ще правим сега?

— След толкова години ще постъпиш правилно и ще се омъжиш за мен — заяви той твърдо.

— Нищо подобно — прихна отново тя.

— Напротив — настоя той. — Няма да се предам, докато не го направиш.

— Ти си луд. Прекалено стари сме, за да се оженим.

— Не е вярно. А и искам дете от теб. — Тук тя прихна още по-невъздържано. — Или да пишем заедно книги… Или да правим каквото поискаш… Оставям й впрочем къщата в Сен Тропе и апартамента в Париж. Редно е ние да си намерим наш, пък и никога не съм харесвал квартала. Ще ти купя апартамент.

— Чакай малко — опита се да го спре Марая. — Да успокоим топката. Сериозно ли говориш?

Беше изумена. Представа нямаше дали не се шегува.

— Да не мислиш, че по друга причина седях всеки божи ден на верандата ти? Цял живот чакам този момент, Марая.

И тя го обичаше, но като приятел. Смяташе го за един от най-близките си хора и обожаваше да бъде с него или да пишат заедно, но никога не си бе позволявала да мисли за нещо повече. Дълбоко бе обичала съпруга си и бракът им бе чудесен. Но Шарл-Едуар бе непредвидим, беше истинско удоволствие да е в компанията му, и се разбираха чудесно; винаги се бяха разбирали.

— Трябва ми време да помисля, ако говориш сериозно. И продължавам да не знам дали искам да се омъжа.

— Защо не? Не ми казвай, че си прекалено стара. Това не е довод и не го приемам.

— Не знам дали ни е нужно да се женим. Ти си французин. Французите винаги имат връзка. Защо следващите трийсет години ние да нямаме връзка? Струва ми се достатъчно.

— Ти не си такава жена — възрази той силно шокиран.

— На този етап от живота си може и да съм. Не знам. — Никога не бе възнамерявала да е с друг мъж, а сега обсъждаше женитба или връзка с Шарл-Едуар. — Да пробваме известно време и да видим какво ще излезе — погледна го строго. — Не желая да съм женена за мъж, който ще ме мами, а знам, че си го правил цял живот. Никога не си бил верен на Ариел.

— Родителите ми ме принудиха да се оженя за нея. И тя не ме обичаше. Тържествено ти обещавам да съм ти верен.

Изглеждаше искрен, но тя се колебаеше доколко е в състояние да спази думата си.

— Докажи ми го. Ако си ми верен и не ме мамиш, ще се омъжа за теб. Може би — добави тя и се засмя. Правеше се на дяволита. Беше чуден миг: на почти шейсет един привлекателен французин бе влюбен в нея и й предлагаше брак. Идеята започваше да й допада. — Кой ще готви, ако се оженим? — поинтересува се тя.

Той се замисли. Въпросът го заинтригува.

— И двамата. Заедно.

— Кой ще е помощник-готвач? Ти или аз?

— Ти. Ти си жената.

— А ти си шовинист — отвърна тя, макар да сияеше.

Забавляваше се страхотно също като него. Изведнъж се почувства страшно млада.

Той я изведе на вечеря. Обсъдиха куп планове за бъдещето: къде ще живеят — в Париж или в Ню Йорк? И двамата предпочитаха Париж. Марая бе мечтала за това цял живот. Той смяташе да намерят апартамент на левия бряг, в шести или седми район.

На връщане към къщата още не бяха решили въпроса дали да се венчаят, или не. Но тя говореше сериозно, когато казваше, че първо иска да провери дали може да е верен. До този момент не го беше правил. Желанието й бе да изчакат няколко месеца, за да разберат. Решиха до края на годината тя да се премести при него в Париж, ако той се държи добре. После щяха да преценят дали да се оженят. Междувременно щяха да се наслаждават на компанията си. Той предложи следващите няколко месеца да остане в Ню Йорк, за да работят върху книгата.

Последва я в дома й и после всичко стана съвсем естествено: влязоха в спалнята, дрехите им изчезнаха и се озоваха в обятията си. Когато я облада, тя имаше чувството, че са били заедно цял живот и ще бъде така следващите сто години. В прегръдките му отново се почувства момиче.

 

 

Времето, прекарано от Крис със семейството му, бе точно онова, от което се нуждаеше Иън, а то се отрази добре и на него. Особено тази година. Иън пак стана дете: играеше и плуваше с братовчедите си всеки ден. Научи се да кара водни ски и завърза нови приятелства. Всичко течеше непринудено, безгрижно и нормално и той почти забрави за майка си в затвора. Тя му звънеше веднъж седмично. Крис ненавиждаше тези разговори. Връщаха Иън към действителността и му напомняха за преживените травми от съжителството с майка му. Но в Мартас Винярд раните им сякаш заздравяха, макар разговорите на Крис с родителите му винаги да го затрудняваха. По тяхно мнение Иън трябваше да бъде отделен изцяло от нея, дори това да означаваше да постъпи в пансион, ала Крис дори не желаеше да го обмисля. Иън беше прекалено малък, а и Крис го искаше при себе си. Родителите му бяха на друго мнение.

— Не си му осигурил подходящ дом — отсъди майка му строго един следобед, след като Иън бе хукнал да играе. — Не разбирам защо, но е факт. Живееш в къща, пълни с хора, със съквартиранти, в нещо като комуна, сякаш си студент. Имаш дете, Крис, и ако не му осигуриш подходящ дом, редно е да го пратиш в пансион. Или поне наеми самостоятелен апартамент и вземи бавачка да се грижи за него. Колкото е по-далеч от майка си, толкова ще е по-добре. Погрижи се да я вижда възможно по-рядко.

Крис възприемаше последното, но твърдо отхвърляше всичко останало. Пък и Иън беше негов син, а не техен. Лесно им бе да седят отстрани и да критикуват. Не бяха бабата и дядото, които предлагаха услугите си, но претендираха върху правото си да коментират как Крис възпитава Иън и съответно — да изказват неодобрението си.

— Не живея в комуна — възрази разпалено. — Съквартирантите ми са чудесни, интелигентни хора и внасят ново измерение в живота на Иън. Дават му далеч повече от всяка бавачка. Преместих се, за да ми е по-удобно и защото не бях готов за самостоятелен апартамент. Иън дойде да живее при мен и сега виждам, че тези хора обогатяват живота му. Би било загуба и за двама ни, ако ги напуснем.

Той твърдо вярваше в това, но майка му не беше убедена.

— За мен е прекалено модерно — заяви тя направо.

— Децата имат нужда от баща, майка и почтен дом. В случай като твоя и с майка като Кимбърли за Иън е определено по-добре да е сам с теб, но само ако му осигуриш уреден, нормален живот в истински дом, а не да живееш в стая в чужда къща. Съжалявам, но просто не те разбирам, Крис.

— Това го знам, майко — отвърна синът й ледено.

На няколко пъти и баща му направи подобни коментари. Наричаше начина му на живот „неподходящ за дете“. Родителите му, изключително консервативни хора, намираха наемането на стая в Уест Вилидж за Крис и Иън за страшно лоша идея. Баща му не спираше да повтаря, че е безотговорен, а майка му твърдеше почти същото. Оказа се невъзможно да им обясни колко добри са Франческа, Марая и Айлийн към сина му. Иън живееше в много специален свят, където четирима възрастни трепереха над него, а дори и Шарл-Едуар, френският главен готвач, му угаждаше във всичко. Иън не живееше сам с баща си и по някакъв начин Крис усещаше, че това е най-добрата противоотрова за онова, на което го подлагаше майка му. Никой не отричаше факта, че Ким е напълно неподходяща, но Иън я обичаше, тя бе негова майка и трябваше да има някакъв контакт с нея, стига да е в безопасност. Крис знаеше, че родителите му съжаляват, задето Ким не е починала от свръхдозата и смятаха за много по-добре Иън да остави всичко преживяно зад гърба си и да продължи напред. Ала в реалния живот нещата не бяха така прости и Кимбърли продължаваше да е все още жива.

— Поне помисли за пансион — настоя майка му.

Крис свъси вежди. Ненавиждаше подобни разговори с родителите си. Имаха старомодни идеи и се вълнуваха повече как изглеждат в очите на хората, а не за доброто на детето. И него го възпитаваха така, но успяха само да предизвикат дълбокото му неодобрение към техния начин на живот и всичко, което представляваха. От уважение към семейните традиции той идваше всяко лято в Мартас Винярд, когато всички се събираха, ала не понасяше тяхното вкопчване в изградените навици и закостенелите им схващания, които не даваха решение на сложното му положение в момента. Никога нямаше да прати сина си в пансион. Сега Иън имаше поне един любящ родител до себе си и — за момента — къща, пълна с хора, проявяващи искрен интерес към него, а и прекарваха доста време с детето. Това родителите на Крис никога не правеха. Радваха се на внуците си и обичаха да са наоколо, стига родителите им или бавачките да ги наглеждат. Родителите му стояха на разстояние и просто ги наблюдаваха, без да осъществяват истински контакт или да ги опознават. Никога не бе виждал майка си да прегърне внуче, а баща му единствено ги питаше как се справят в училище и с какви спортове се занимават.

Навремето и Крис израсна в такава обстановка, което бе причината да побегне от Бостън и да се пренесе в Ню Йорк. Не можеше да си представи да живее в скования им, ограничен свят. Знаеше, че го обичат и държат на него, но не харесваше начина, по който го изразяват и демонстрират. Отдавна си даде сметка до каква степен е бил лишен като дете от емоционален контакт и комуникации. Не желаеше същото да се случи и с Иън; още по-малко искаше да го изпрати в пансион и да го зареже там. Дори да допускаше грешки, Иън беше с него и той го обсипваше с любов и внимание, каквито не бе получавал като малък. За родителите му достойнството и мястото на семейството в обществото винаги стоеше преди щастието на децата им. Не го правеха от злоба или безразличие, а просто защото не знаеха друго. Израснали с прекалено много табута, социални правила и задължения, те продължаваха да живеят, както винаги бяха живели, и спазваха безсмислени според Крис правила. Откакто се помнеше, искаше да избяга от това, заради което гледаха на него като на бунтар. Продължаваше да се прибира вкъщи през летните ваканции и за празниците, но рядко идваше по друг повод. Особено тежко му беше това лято. Те не спираха да коментират живота му и живота на Иън, а всъщност не разбираха нищо. Нескончаемите му проблеми с Кимбърли го превръщаха в лесна мишена за неодобрението им, при това се чувстваха в правото си да изразяват мнение, което той не споделяше.

Понякога Крис мислеше за Франческа и установи, че къщата му липсва. И той смяташе за редно да си намери апартамент, ако получи попечителство над Иън, но щяха да бъдат самотни без сегашните съквартиранти, тъй мили към Иън. С Марая и Франческа под ръка винаги имаше кой да го гледа, а и те се държаха като любящи лели. Айлийн също се държеше великолепно със сина му и дори му беше приятелка. Много си даваха взаимно, като живееха заедно в къщата. През лятото на Крис му липсваха разговорите с Марая и Франческа. Не бяха се чували, но беше убеден, че си почиват, и се надяваше да се забавляват. Не бе така привързан към Айлийн, въпреки доброто й отношение към Иън. Прекалено много му напомняше на бившата му съпруга със самоунищожителното си поведение. Сега Иън бе станал жертва на нейната пристрастеност, както преди време Крис.

Успя да избегне по-нататъшни сериозни дискусии с родителите си. Само една част от ваканцията не му допадна: посещението при родителите на Ким в Нюпорт. Мразеше да ги слуша как хленчат какво се е случило с нея, сякаш друг я бе докарал до това положение. Баща й правеше всичко по силите си да я изводи от затвора, но засега без успех. Говореха на Иън за нея все едно е мъченица и светица. В очите на Крис тя бе самият сатана, особено по отношение на сина им.

Иън правилно долавяше сложната обстановка: баща му не харесва баба му и дядо му; нещата между родителите му не са наред, а родителите на баща му не харесват Кимбърли. Много неприятно му беше, че всички са сърдити помежду си. Често говореше за Франческа и Марая, а понякога и за Айлийн. Питаха ли го кои са те, обясняваше, че са негови приятели. Сподели с Крис нетърпението си отново да хапне палачинките Мики Маус на Марая. Смееха се, като си спомняха за номера на Шарл-Едуар с яйцата. Иън особено се забавляваше, когато готвачът ги изпускаше и цапаше пода.

Като цяло изкараха чудесно лято. Иън се източи с пет сантиметра, а Крис най-накрая се отпусна. Зарадва се на срещата с брат си, сестра си и децата им, макар вече да не ги чувстваше близки. Приличаха твърде много на родителите му и живееха като тях. И все пак беше доволен да ги види, а Иън играеше с братовчедите из семейното имение. Всички почерняха и изглеждаха добре. Прекараха и доста време на яхтата на родителите на Крис. Тази беше с четири каюти, а не като малката, която имаха когато той беше момче. Иън преливаше от задоволство. И на двамата щеше да им липсва плаването, когато се върнат в Ню Йорк. Крис твърдо реши да започне делото за получаване на постоянно попечителство над Иън. Възнамеряваше и да го спечели; никога повече нямаше да остави сина си.

 

 

Франческа прекара добре на яхтата в Мейн. Приятелите на Тод се държаха чудесно с нея и не споменаха нито Тод, нито годеницата му, макар да им бяха гостували предишната седмица и да бяха прекарали добре. Беше им приятно и с Франческа. Тя се отпусна, забавляваше се и престана да се тревожи за галерията. Мислеше само за вятъра, платната, кога ще сервират вечерята и дали да хапне омари, или пържола.

По време на ваканцията не получи нито едно обаждаме, съобщение или имейл. Точно от това имаше нужда. Но призна, че майка й е права: следващата година се налагаше да предприеме нови начинания. Имаше нещо странно в това да прекара ваканцията с приятелите на Тод и да го следва по петите като сянка. Замисли се дали да не отскочи до Европа сама. Чувстваше се почти готова да го направи.

В края ни ваканцията Франческа благодари сърдечно ни домакините си за оказаното гостоприемство. Летя от Бангор до Бостън, смени самолета и от там се върна в Ню Йорк. Докато кацаха на „Ла Гуардия“, се замисли за Иън и Крис. Отдавна отсъстваха и й липсваха. Липсваше й дяволитото личице на сина и разговорите с бащата. Запита се и как ли се чувства майката на Иън в затвора.

Франческа бе щастлива и спокойна в таксито, което я отвеждаше вкъщи. На фона на хубавия, равномерен загар косата й бе по-руса от всякога. Имаше чувството, че е отсъствала месеци. Къщата изглеждаше позната и уютна. Завъртя ключа и се запита дали Айлийн е намерила работа. Надяваше се нещата й да са потръгнали и да не се е срещала с Брад. Нямаше търпение да разбере какво е станало. И нея не беше я чувала последните няколко седмици. Остави й няколко съобщения, но Айлийн не се обади.

Влизайки, Франческа изпита странно усещане. Привидно всичко в къщата беше наред и нямаше причина да се тревожи, но изведнъж настръхна и тръпки пробягнаха по гърба й. Почувства се глупаво. Всичко си бе на мястото, но тя не можеше да се отърси от впечатлението, че има някого. Извика Айлийн, но отговор не последва. Обърна се и видя, че вратата към всекидневната й е отворена, а на пода лежеше разбит стол. Застина на място. Определено нещо не беше наред. Инстинктът й подсказваше да избяга. Изскочи навън, застана при стъпалата и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Цялата трепереше, а не знаеш защо.

Помисли си да се обади на Тод, но й се стори неподходящо и като не съобрази какво друго да предприеме, звънна на мобилния на Крис, за да успокои нервите си и да му поиска съвет. Седна на първото стъпало и набра. Имаше доста шум около него, когато отговори. Почти не го чуваше. Сякаш се намираше на детска площадка. Наистина той беше в двора на семейното имение, а децата лудееха наоколо. Звучеше щастлив, че я чува.

— Здрасти, Франческа. Как изкара? — попита той усмихнат.

— Чудесно — отвърна тя с леко разтреперан глас. Сега се чувстваше глупаво, че го безпокои. Вероятно всичко в къщата е наред. Но как да си обясни счупения стол във всекидневната или тръпките, които я побиха? Запита се дали не са станали жертва на обир. Но ако някой е влизал, Айлийн защо не й звънна? Пъзелът не се подреждаше. — Прекрасно си починах. Вие как сте?

— Много добре. Бяхме в Нюпорт преди няколко дни и това е последният ни уикенд тук. Няма да познаеш Иън. Страхотно е пораснал.

Тя се усмихна, пое си въздух и подхвана:

— Извинявай, че те безпокоя. Наистина се чувствам глупаво. Върнах се преди пет минути и изпитах много странно усещане при влизането в къщата. Следва още по-налудничаво нещо: вратата на всекидневната беше открехната и вътре имаше счупен стол. Нищо друго не изглежда разместено. Но се изплаших и изтичах навън. Сега седя на стъпалата и се чувствам като глупачка, но се притеснявам да вляза. Ами ако има някой? Обирджии или крадци? Извиках Айлийн, но явно не е вкъщи.

Алармата не беше включена. Освен това Франческа въобще не се сети да й звънне, а звънна на Крис като девойка в беда или като страхливка, седнала на стъпилата пред собствената си къща. Но истината бе, че се изплаши.

Крис не се поколеба нито за секунда.

— Довери се ни инстинкта си — посъветва я той. — Каквото и да предприемеш, не влизай вътре. Звънни на полицията. Наистина вътре може да има някой. През лятото, когато хората отсъстват, често стават обири. Аз бих позвънил на полицията веднага.

— Ще решат, че съм луда — отвърна тя, но се питаше дали той не е прав.

— А по-добре ли ще е да те застрелят в собствената ти къща? Звънни на полицията. После пак ми се обади.

— Добре.

Затвори и се свърза с полицията. Съобщи, че току-що се е върнала от ваканция и според нея в къщата или е имало обир, или някой е вътре. Не можеше да си обясни потрошения стол, освен ако някой от онлайн приятелите на Айлийн не се беше напил и не беше пощурял.

От полицията я инструктираха да не влиза и обещаха да дойдат до десет минути. Пристигнаха след пет. Патрулна кола с двама полицаи се бе оказала наблизо. Описа им какво е изпитала и какво е видяла, а те й казаха да остане отвън. Поинтересуваха се кой друг живее с нея. Изброи другите обитатели, но обясни, че никой не е тук сега, освен момичето, което останало в града, но тя може да е на работа или да спи горе. Съобщи разпределението на къщата и кой къде живее. Добави, че Айлийн е най-горе, а останалите отсъстват. Двамата полицаи влязоха. Бяха нащрек и готови да извадят пистолетите. Франческа разбра, че са я взели на сериозно. Докато чакаше, си помисли да звънне на Крис, но не искаше да го безпокои отново, а и най-вероятно едва ли щяха да открият друго, освен счупения стол. Не искаше да се държи като истеричка. Полицаите се забавиха вътре известно време и тя започна да се отпуска. Явно всичко е наред. Нищо не се бе случило: не се чуха изстрели, от къщата не бяха изскочили крадци. Минаха обаче двайсет минути и чак тогава един от тях се появи. Бяха претърсили всичко основно. Бавно се приближи към Франческа и я погледна с неразгадаемо изражение.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Усмихна му се и отново се почувства глупаво. Партньорът му още се намираше вътре.

— Инстинктът не ви е подвел — подхвана той с тих, спокоен тон. — Наемателката ви от най-горния етаж е мъртва.

Айлийн? Боже! Не е възможно! Франческа усети, че е на път да припадне. Полицаят й помогна да влезе и я настани да седне. Беше страшно пребледняла и й трябваха минута — две, за да си поеме нормално въздух.

— Как така е мъртва? — попита тя задавено. — На двайсет и три е.

Сякаш това бе довод. Умът й бе скован; не можеше да мисли.

— Била е зверски пребита и удушена. Не сме сигурни, но вероятно е и изнасилена. В леглото си е гола. Мъртва е от около три дни. Имате ли представа кой може да го е направил? Имаше ли гадже? Бивш съпруг? Не прилича да е извършено от непознат човек. В къщата почти нищо не е разбъркано. Няколко паднали стола, това е всичко.

Франческа го зяпаше с широко отворени очи.

— Имаше едно много неприятно гадже, но когато я видях за последен път, не беше се срещала с него от известно време. Той я би два пъти. Заминах преди три седмици и мисля, че не бяха заедно от юни… Но смятам, че е той… Или някой друг, с когото се е запознала по интернет… Често го правеше…

Полицаят си водеше бележки, а колегата му извика подкрепление. Докато разговаряха, пристигна още една полицейски кола и линейка.

— Знаете ли името му? — попита я полицаят, докато другите влизаха вътре.

— Брад. Брад Търнър. Страшно неприятен тип.

— Някаква представа къде работи?

— Не, никаква. Моторен механик е, само това знам. И с много татуировки.

— Помните ли как изглеждаха?

Затвори очи, докато отговаряше, за да си ги представи. Вече трепереше и имаше чувството, че ще повърне.

— Орел… Рози… Дълга змия на едната ръка… Нещо китайско… Друго не помня.

Отвори очи. Мислеше само за Айлийн — мъртва горе в стаята си, вероятно убита от Брад.

Полицаят я погледна извинително.

— Съжалявам, но някой трябва да идентифицира тялото, за да сме сигурни, че е тя. Дали ще се справите?

Франческа не отговори веднага. Погледна го ужасена.

— Налага ли се?

Нямаше желание да види Айлийн така. До момента Франческа не бе виждала мъртъв човек.

— Само с вас разполагаме, а тялото трябва да се идентифицира, за да сме сигурни, че сега горе не лежи непозната.

Франческа бавно кимна. В този момент пристигна нова полицейска кола. Къщата й се бе превърнала в местопрестъпление и гъмжеше от полицаи.

Офицерът, който я разпитваше, влезе за малко вътре и с трепереща ръка тя звънна на Крис.

Той вдигна незабавно.

— Здравей, Франческа. Какво стана? Всичко наред ли е?

Последва безкрайна пауза, преди да отговори:

— Айлийн е мъртва. Някой я е пребил и удушил. Може и да е изнасилена. След като заминах, вероятно пак се е срещнала с Брад. Или с друг толкова ужасен, колкото него.

Той помълча, докато осмисли чутото. След време промълви:

— Много съжалявам…

— Беше още дете. Искат да идентифицирам тялото. Не знам дали ще се справя. Споменаха, че можело и да не е тя. Лежи гола в леглото…

Тя се вкопчваше за сламки. Крис не се съмняваше, че е Айлийн. Вътрешно и Франческа го знаеше. Искаше й се да не е, но знаеше, че е тя.

— Да се върна ли веднага? — предложи Крис. — Ще пристигна след няколко часа.

— Няма нужда, а и Иън ще се изплаши. Кога възнамерявате да си дойдете?

— След три дни. Но ще съкратя престоя и ще се появим утре. Не бива да си там сама.

— Няма да остана в къщата — увери го тя. — Ще отида на хотел.

— Съжалявам, че трябва да идентифицираш тялото. Ако изчакат, аз ще го направя, когато се върна.

И на него не му се искаше, но щеше да го направи заради нея.

— Редно е да го направя, за да се обадят на семейството й.

Не че баща й щеше да се трогне, но тя имаше братя, сестри и майка. Трябваше да ги уведомят. Момичето заслужаваше поне това. Веднъж Айлийн й беше дала номера на майка си за всеки случай. Франческа го беше прибрала в бюрото си.

Двама полиции дойдоха и след като се осведомиха дали е добре, я помолиха да ги последва. Бяха поставили Айлийн на носилка и я бяха покрили с чаршаф. Сега бе във входното антре. Попитаха я дали е готова. Тя кимна и стисна ръката на единия полицай. Друг я придържаше отзад, в случай че припадне. Знаеха каква тежка задача й предстои. Единият отметна чаршафа. Беше Айлийн. Лицето й бе обезобразено от синини и подутини, но беше тя. Франческа кимна. Покриха трупа с чаршафа и изнесоха носилката. Франческа се свлече на пода. Помогнаха й да стане и я изведоха от къщата, за да я настанят в една от полицейските коли. Дадоха й да пие вода. Тя съзнаваше, че за съседите й изглежда все едно я арестуват, но не й пукаше. Отново звънна на Крис.

— Тя е. Но е обезобразил лицето й.

— Много съжалявам. Слушай — ще оставя Иън с братовчедите му и ще се върна. Не бива да си сама.

— Благодаря — успя да промълви тя и затвори.

Наведе се и повърна.

Отведоха Франческа в полицейския участък, където подписа показания. По нейно описание направиха компютърен портрет на Брад и го разпространиха за издирване. После се обадиха на майката на Айлийн. Тя пожела детето й да бъде кремирано, а прахта да пратят в Сан Диего. Нямаше да има погребение или възпоменателна служба в Ню Йорк. Тя нямаше приятели, освен съквартирантите си и мъжете, с които се бе запознала. В крайна сметка увлечението й по интернет я бе убило. Франческа бе наясно, че ако не е бил Брад, щеше да е някой друг, с когото се е запознала онлайн. Поемаше прекалено големи рискове. На Франческа не й се вярваше, че сладкото момиче с луничките и вързаните на плитки червени коси е мъртво. Изглеждаше толкова невинна и сладка в деня, когато замина. Последно я видя как стои на стълбите и й маха.

Полицаите откараха Франческа до хотел „Гансвоорт“. Нае си стая, седна и се разтрепери. За нищо на света нямаше да се върне в къщата сега. Стори й се, че мина цяла вечност, преди Крис да се обади. Беше загубила представа за времето. Той пътуваше от летището към града и искаше да разбере къде е. Тя му съобщи адреса и той пристигна след няколко минути. Отвори вратата, метна се на врата му и избухна в ридания.

— Глупаво момиче — ограничи се да каже Крис, едновременно ядосан и тъжен.

Отнасяше се за Айлийн, но същото можеше да сполети и съпругата му. Досега тя просто бе имала късмет, но един ден той щеше да свърши; щеше да осъмне като Айлийн, но със забодена в ръката игла, а Иън щеше да е съкрушен. Крис ги ненавиждаше заради рисковете, които предприемат и така огорчават хора, разбиват сърца, причиняват сълзи. Франческа плака дълго, но накрая заспа в обятията му. Той лежеше на леглото до нея и я притискаше, както често правеше с Иън.

Сутринта се обадиха от полицията. Бяха заловили Брад и сравнили отпечатъците му с тези от местопрестъплението. Съвпадаха. Щяха да направят и ДНК проби, но парчетата от пъзела се наместваха. Засега уликите сочеха, че Брад е убиецът.