Кир Буличов
7 и 37 чудеса (39)

МАНДАЛАЙСКИЯТ ДВОРЕЦ
Последната прищявка на краля

Това бил най-прекрасният и най-големият от дворците, построени някога в Бирма. И сега го няма. Той бил построен не много отдавна и съвсем наскоро бил разрушен. Историята му е една от най-горчивите истории в Бирма.

… Кралете на Бирма имали обичая да пренасят столиците си от място на място. Градовете в тропическа Азия по-бързо растат, но и по-бързо остаряват, отколкото на север. Почти всички къщи са от тръстика или от дърво. Само пагодите и храмовете се изграждат от тухли и камък. След няколко десетки години градът излиза извън определените му граници и започва да расте, катерейки се по хълмове или завирайки се в блата, притискайки се навътре, стеснявайки улиците и площадите, раждайки невероятна бъркотия и теснотия на малките пресечни улици, блъсканица и смрад на пазарите, нечистотия по улиците и кюшетата, струпаност на къщите и колибите — благодатна почва за буйните пожари, за опустошаващите епидемии.

Но като са пренасяли столицата на ново място, бирманските крале никога не са обяснявали това с грижи за хигиената. Случвало се е просто затова, че кралят искал да се разграничи от делата и лошата слава на предшественика си или защото му се е явявало знамение свише, или защото е искал със своята столица и с делата си да надмине другите властелини.

В течение на няколко столетия столицата на Бирма се е разхождала по средното течение на Иравади — ту слизала до Паган, ту спирала в Сагайна, ту се преселвала в Ава, ту се хвърляла в Амарапура, за да се върне отново в Ава. Последната столица на кралска Бирма бил град Мандалай, известен в Европа май че повече от който и да е друг бирмански град — в края на миналия век в много страни се е говорело за него, натам са се стремили английските войски по време на третата англо-бирманска война, след която Бирма загубила независимостта си. А след като станала английска колония, за Мандалай са забравили, както и за другите столици на покорените от Великобритания държави, но градът отново изплувал в добре известното стихотворение на Киплинг, „По пътя за Мандалай…“ — започва то.

Когато говорят за столицата на бирманските крале, си представяш град, отбелязан с печата на източното дълголетие, побелял със старите храмове и джамии, отежнен с пръстените на вехтеещите крепостни стени. А Мандалай съвсем наскоро отпразнува столетието си.

През 1852 година английските войски за втори път в течение на четвърт век слезли на суша в Рангун и като разгромили войските на бирманския крал Паган Мина, анексирали богатите южни провинции на страната и отрязали Бирма от морето. След тази война Бирма от голяма държава се превърнала в изолирано от целия свят планинско кралство и дните му били преброени. Преброени преди всичко заради това, че Великобритания не мислела да се спира на постигнатото. Щом имала възможност да започне настъпление срещу Бирма, веднага се намирал хуманен повод — ту лошото държане на бирманския крал с английските търговци, ту парични спорове на бирманското правителство с английска фирма, ту лошият, жесток характер на краля. Великобритания никога не е нападала чужда страна просто така. Тя винаги е воювала на страната на висшата справедливост, на страната на слабите и поробените — били те английски търговци или роднини на краля. Англия веднага екипирала голяма ескадра и на бойните полета учила краля да се държи както подобава.

Година след поражението на Бирма при двора на Паган Мина назрял заговор. Съзаклятниците се групирали около Миндон, разумен и просветен принц, поддръжник на реформите и посредник на по-гъвкава политика.

Съзаклятниците победили, защото на тяхна страна били не само реформаторите, но практически цялата благородна класа, чиновническият апарат, който бил разочарован от загубилия войната крал, и селячеството, което най-много от всички страдало от непосилните военни данъци.

Като се изкачил на престола, Миндон запазил живота на по-големия си брат, двореца и свитата.

Миндон искал мир. Той разбирал, че откъснатата от морето, изостанала Бирма няма да издържи още една война с англичаните и напълно ще загуби независимостта си. Миндон многократно изпращал пратеници при вицекраля на Британска Индия с молба да се върнат откъснатите провинции и, разбира се, получавал рязък отказ. Но това съвсем не означавало, че се е примирил със загубата на южните провинции. Миндон смятал, че Бирма, след като създаде истинска съвременна армия, промишленост и намери съюзници сред европейските държави, ще може да си върне загубените области. До края на дните си така и не ратифицирал предложения от англичаните мирен договор, съгласно който южните провинции се обявявали за английски владения. Нещо повече — при двореца винаги се намирала група чиновници, очакващи момента, когато ще бъде възможно да пристъпят към изпълнение на задълженията си на юг — те официално се смятали за губернатори, съдии и военоначалници на Пегу, Рангун и Аракан.

По едно време Миндон дори приютил в двореца християнски мисионери — надявал се, че те ще му помогнат в борбата за справедливост. Кралят изпратил синовете си в английско училище. Те пристигали в училището върху слонове, заобиколени със свита от ездачи. Съвсем скоро Миндон се убедил, че мисионерите са склонни да получават, без да дават нищо. И той загубил интерес към тях.

Няколко години столица на Бирма си оставала Амарапура, която била свързана с печалната съдба на по-стария му брат. На Миндон през цялото време му се искало да премести столицата на ново място: старата вече не побирала жителите и кралят смятал, че на Бирма е необходима нова столица, която да отговаря повече на надеждите на държавата. Най-после, както гласи преданието, крал Миндон сънувал пророчески сън. В него имало планина, по-точно хълм, намиращ се на брега на Иравади, малко по на север от Амарапура, Там, подчинявайки се на пророческия си сън, Миндон изместил столицата.

Преместването на столицата на ново място се извършило по следния начин. Отначало кралят създал комисия от пет главни министри и под нейно ръководство най-добрите архитекти на страната започнали изготвянето на генералния план на града, който трябвало да надмине всяка от столиците на Бирма и в същото време да следва същите принципи и традиции, каквито и старите столици.

Дворецът, ограден от стена и ров, трябвало да стане център. Стената на двореца била квадрат със страна по 6666 лакти, тоест примерно два километра. Височината на стената, учудващо приличаща на московската кремълска стена, достигала десет метра и на нея през всеки двеста метра се намирали кули с многоетажни покриви, украсени със златни игловидни върхове.

Преди да се положи основата на стената, по старинен обичай трябвало да се заровят под ъгловите кули няколко живи роби, та духовете им да пазят двореца. Но Миндон забранил този обред. Вместо това в ъглите на стените били изгорени гърнета с масло и до кулите били построени малки къщички със статуите на духовете-пазители.

Докато издигали стените, работниците започнали да копаят ров около двореца. Със стометровата си ширина той бил в състояние да спре всеки злосторник. През него към четирите главни порти били прехвърлени подвижни мостове.

Когато стените били готови и ровът запълнен с вода, в крепостта пренесли на части кралския дворец от Амарапура. Пренесли и позлатените колони, покрити с изящна резба, и ажурните покриви, и кралските тронове.

Бирманският кралски трон се различава много от европейския трон, с който сме запознати. Представете си кръгла платформа, по-точно барабан със странна форма с диаметър три метра и със същата височина. Отстрани на барабана се издигат езици на пламък, изрязани от дърво. Отзад е петметровата облегалка, богато украсена с резба и инкрустирана с цветни стъкла и камъни. В облегалката има врата.

Кралят се качвал на седалището на трона по стълба, скрита зад облегалката, и сядал по турски на барабана. Ако видим старинните гравюри, които изобразяват краля върху трона, може да ни се стори, че сме жертва на оптическа измама. Барабанът с облегалката би могъл да бъде трон, обикновено кресло, ако кралят би имал съответствуващ ръст. А така виждаме малко джудже, изгубило се на седалището, върху което свободно биха могли да се разположат пет-шест души. Детайлите на Амарапурския дворец, докарани в Мандалай, трябвало да станат съставна част на новата постройка. Но редът им още не бил дошъл. През 1857 година Миндон с двора си се преместил в Мандалай и се настанил да живее във временен дворец. Кралят не искал да остава в старата столица.

След краля се заточили придворните, чиновниците, търговците и не изминало и година, когато стотици хиляди жители на Амарапура сменили мястото си на живеене. За мнозина било лесно да го направят, особено за тези, които били по-бедни. Къщата може да се разглоби: гредите да се натоварят на колата, в която са впрегнати биволи, и върху тях да се нахвърлят на купчина бамбуковите и тръстиковите рогозки — покривът и стените на къщата. Жалко е да се остави градинката, кладенецът, зеленчуковата градина, всичко уютно и привично, но чиновниците бързат — който не слуша, нека се сърди на себе си.

Жилищните квартали на Мандалай били планирани предварително и специални чиновници посочвали място за къщата на всеки нов преселник. По-близо до двореца, на улиците, водещи от крепостта към реката, и на правите магистрали, които ги пресичат, се полагало да се заселват по-богатите хора, по-нататък, по изпънатите като конци улици, изниквали редиците на бедняшките къщи. Новият град бил непривично правилен и строг. Прахът се носел свободно по дългите широки улици и нямало нито дървета, нито храсти, които да го задържат.

Най-после настъпил денят на официалното пренасяне на столицата от Амарапура в Мандалай.

„Татанабайни, саядо, поунджи (църковни чинове и будистки монаси), повече от петстотин на брой, минали в дълго шествие, носейки статуите на Гаутама-Буда и питаките (свещени книги). Големите статуи возели върху платформи. Над статуите се извисявали по осем златни чадъра, а над питаните — по шест. Главният саядо шествувал под четири бели чадъри, а всеки от петстотинте монаси — под два. Кралят, кралицата, кралицата-вдовица, наследникът на престола, всички принцове и министри посрещнали шествието пред портала.“ Така разказва за събитието бирманската хроника.

И така, Мандалай станал столица. Центърът на Мандалай бил неговата крепост, а центърът на крепостта — дворецът, най-великолепната от дървените постройки в Югоизточна Азия.

Дворецът, който бил завършен скоро след пренасянето на столицата, бил ограден от вътрешна стена, а също така и от стобор от тикови греди, високи седем метра. Бил построен върху обширна каменна платформа, дълга триста и широка двеста метра, и се състоял от сто и двадесет сгради.

На пръв поглед можело да се стори, че дворецът е сложен комплекс, а в действителност е прост по идея. Линията, прекарана по средата, разделя двореца на две части: източната част е мъжка, западната — женска, където от мъжете може да влиза само кралят. Между половинките се намирал „Центърът на вселената“ — тронните зали с осемте кралски трона и най-разкошната от тях — залата за приемите.

От двете страни на оградата, където се намирали тронните зали, били разположени казармите на кралските телохранители. След това следвали съкровищницата, библиотеката, къщите на кралиците и много други сгради — едни кипели от живот, а други със седмици не виждали никого. В двореца се намирали големи конюшни и прегради с ясли за слоновете.

Да се опитаме да си представим, че сме влезли в двореца в деня, когато кралят дава прием на бирманското висше общество — това се е случвало три пъти в годината.

… Изкачваме се по широки стълби и влизаме във висока зала, ограничена от позлатени колони, които крепят троен покрив. В края на залата се издига Лъвският трон — най-големият от бирманските кралски тронове. Лъвският трон засега е празен, но местата от двете му страни са вече заети. Наследникът на престола седи на трон, приличащ на люлка, като се е наклонил към страната на празния трон. Зад него са принцовете и принцесите по произход, по-далеч са местата на министрите и висшето общество. Чиновниците и придворните от по-нисък ранг изпълват страничните колонади.

Появяването на краля се известява от звуци на музика и равномерно тропане на гвардията — „мускетарите“. Музиката се приближава, става все по-силна и всички в залата падат ничком. Като че ли от само себе си се отваря вратата в облегалката на трона и кралят в златен шлем и облекло, обсипано със скъпоценни камъни, бавно се качва по стълбата, водеща към трона. Отдясно шествува главната кралица, а отляво е любимката му — по-малката дъщеря. В Бирма обичат децата и никога не се стесняват да го покажат. На трона освен краля и кралицата могат да седят и децата.

Кралят сяда на трона. Веднага иззад колоните излизат придворните брамани, облечени в бяло със злато, и започват да пеят, по-точно — да мърморят химн, който възхвалява краля… Когато браманите отстъпват назад, мястото им заема „Пратеникът на кралския глас“ — „херолдът“. Той говори за заслугите на краля пред страната и за величието му. Всичко това е ритуал и едва ли някой от присъствуващите се вслушва в това, което става.

След кратка пауза напред излиза най-възрастният от принцовете и прострял се на пода пред трона, се кълне във вярност на краля. След това чрез специалния чиновник при двора той обявява на присъствуващите какви дарове поднася на краля… След най-възрастния принц следват по-младите, след това велможите, губернаторите на провинции, князете на васалните племена.

По-нататък ходът на церемонията зависел до голяма степен от настроението на краля и плановете му за деня.

Такива церемонии се повтаряли от година на година, произходът им се губи в дълбините на вековете. Поне от надписите върху камъни е известно, че преди шестстотин години церемонията на приема в голямата тронна зала е била в общи линии същата, която са видели европейските пратеници в края на миналия век.

Както вече беше казано, освен главната зала в двореца имало още седем тронни зали. Патешката зала с Патешки трон: колоните били боядисани в червен цвят, на стената имало червени килими, а с ален килим бил застлан подът. В третата постройка се намирал Слонският трон. Тук се събирал министерският съвет, кралят назначавал чиновниците и известявал от чии услуги държавата повече няма да се нуждае. Имало още зала с малък трон. Той се наричал трон на Охлюва. Стените били украсени с мидени черупки и изрисувани с морски сцени. Тази зала използували много рядко — имала само едно предназначение: тук кралят обявявал наследника на престола. Понякога това се случвало веднъж през царуването.

Що се отнася до самия Миндон, то през неговото царуване назначаването на наследника на престола се превърнало в трагедия, която в края на краищата дала възможност на англичаните да намерят повод за окончателното завоюване на страната.

Както и другите бирмански крале, Миндон искал да отбележи царуването си със съоръжение, което да остане във вековете. Близо до Мандалай започнало изграждането на поредната гигантска пагода. Работата вървяла бавно. Миндон повикал случайно оказалия се в столицата френски инженер и го попитал кога според него ще бъде построена пагодата. Инженерът решил да каже истината:

— Ако пет хиляди души ще я строят така, както я строят сега, то тя ще бъде завършена след осемдесет години.

Казват, че кралят известно време обмислял дали да отсече главата на дръзкия инженер, или да отсече главите на онези, които са проектирали пагодата. В края на краищата той не направил нито едното, нито другото, а прехвърлил цялото си внимание върху мраморната статуя на Буда, която трябвало да се извисява над града.

Миндон прекарвал край статуята дни и нощи и дори заповядал да му построят до нея временен дворец. А управлението на Мандалай и на страната по времето на отсъствията си предал на назначения по-рано наследник на престола, на по-малкия си брат. Въобще Миндон не искал да назначава наследник — много крале и принцове се карали за трона и ако назначи наследник от по-рано, ще изникне реалната опасност да искат да го премахнат. Но по-малкият брат му помогнал на времето да заеме царския престол и заради това Миндон бил принуден да го назначи за свой наследник, пренебрегвайки синовете си.

Отсъствията на Миндон създали благоприятна почва за заговор в Мандалаиския дворец. Оглавили го двамата големи синове на Миндон, на които омръзнало да живеят в сянката на баща си и чичо си.

И ето, на 18 юни 1866 година в опразнения дворец заседавал наследникът на престола с министрите. Занимавали се с текущи държавни работи. Внезапно се втурнал бърз пратеник с вика: „В града има пожар!“

Когато наследникът изтичал от тронната зала, видял, че насреща, убивайки малобройните гвардейци, тичат въоръжени хора. Вече самото им появяване говорело, че се е случило нещо необичайно. Нито един човек, освен кралските гвардейци, нямал право да се яви зад дворцовата стена с оръжие. За това имало само едно наказание — смърт.

След няколко минути наследникът на престола бил мъртъв. Един от принцовете заговорници вдигнал отсечената му глава и извикал:

— Ние победихме!

Министрите и принцовете, които се намирали в двореца, били убити и сега на заговорниците им оставала само една крачка до пълната победа — да стигнат до двореца в предградието и да убият нищо неподозиращия Миндон.

В града, запален от заговорниците (почти половината столица горяла този ден), едва ли някой бил забелязал, че в двореца има преврат и метежниците стигнали до временния дворец без никакви трудности. Там на прага ги посрещнала стражата начело с министъра Кинвун Минджи (много голям бирмански политически деец от миналия век, който по-късно възглавил две бирмански пратеничества в Европа да иска помощ за Бирма от Франция и Русия).

Охраната била избита, а Кинвун загубил съзнание от раните си и това го спасило: нападателите решили, че министърът е мъртъв. Но няколкото минути, през които охраната се опитвала да задържи заговорниците, решили съдбата на краля. Миндон успял да избяга от временния дворец през задния вход и с верни офицери се устремил към града.

Заговорниците допуснали фатална грешка. Не оставили отряд в Мандалайския дворец.

Миндон успял да стигне там пръв. От всички страни се стекли слуги, войници, чиновници, които се били скрили от заговорниците в безбройните помещения на двореца. За няколко минути Миндон успял да организира отбраната на двореца и когато заговорниците се върнали, било късно. Щурмът бил отблъснат. Трябвало да бягат към Иравади, където завзели кораб и отплавали с него надолу по реката, ограбвайки селата по крайбрежието. А след няколко дни, настигнати от верни на Миндон части, се прехвърлили през границата в Британска Бирма (в южните области, които били завзети от англичаните). Там поискали политическо убежище, което им било дадено. За англичаните било изгодно да имат подръка претендентите за престола.

След този печален инцидент Миндон не се осмелил да назначи предварително наследник. Така и умрял, без да назове нито един от принцовете, и това довело до открита борба за трона веднага след смъртта му. В борбата победили роднините на един от по-младите принцове Тибо и той — със слаба воля, играчка в ръцете на придворните интриганти — заел бирманския трон.

Когато през 1885 година англичаните започнали последната война против Бирма, се мотивирали с жестокостта на Тибо, с дивашките нрави, които царели в Мандалайския дворец, и така нататък…

Дърветата, посадени около дворцовите сгради, не успели да пораснат, като и колоните в безкрайните коридори да се напрашат, не успяла да потъмнее и позлатата на многоетажните покриви, когато дворецът опустял. Бирма загубила независимостта си.

Англичаните, които се изкачили с канонерки нагоре по Иравади, сломили съпротивата на гарнизоните в крайбрежните крепости. Войната свършила след няколко дни — старинните тежки едрокалибрени пушки и разнообразните топове на бирманците не могли да съперничат с далекобойните оръдия на нейно величество.

Беззащитният Мандалай посрещнал завоевателите с напрегнатата тишина на прашните улици. Портата на двореца била широко отворена. Английският полковник влязъл в Залата за приемите, където на грамадния трон го очаквал победеният крал. Полковникът не искал да преговаря, той заповядал.

Същата нощ арестуваният крал на Бирма бил откаран надолу по Иравади.

Английските войници разграбили двореца. Някои дворцови сгради били разрушени, други изгорели, но като цяло дворецът все пак се запазил и просъществувал още няколко десетилетия изоставен, прашен, но въпреки всичко великолепен.

През 1942 година по време на Втората световна война, заобикаляйки от север Сингапур — непристъпна английска база в Югоизточна Азия, — японските войски нахлули в Южна Бирма. След няколко седмици английските войски изоставили цялата южна част на страната и отстъпили към Мандалай. Но и тук се задържали за кратко, английските части бързали към Иравади, към главния й приток Чиндвину, към проходите, водещи в спасителната Индия.

Една сутрин жителите на Мандалай се събудили от взривовете на бомби и картечна стрелба. Японската авиация бомбардирала града. Няколко фугасни бомби улучили двореца.

Сухото дърво бързо се разгоряло. Като грамадни до небето факли пламнали многоетажните покриви и позлатените колони на тронните зали,

До вечерта дворецът изчезнал.

Копието му, пет на пет метра, построено от тиково дърво, се съхранява в Рангунския национален музей.