Кир Буличов
7 и 37 чудеса (30)

КОЛОНАТА НА ЧАНДРАГУПТА
Пак пришълци

„В Делхи видях прекрасна желязна колона — пише Еренбург. — Построена е през пети век. Валели дъждове, пекло южното слънце, но ръждата не засегнала желязото. Няма да скрия — учудих се, не знаех, че древните индийци с такова съвършенство са познавали тайните на металургията…“ Понякога ни е свойствено да гледаме на древните от височината на научните знания и опита, натрупани през следващите столетия. Да, учудват ни пирамидите на майя и Великата китайска стена. „Чудо — казваме, — как са могли да го сътворят по онова време, когато не е имало булдозери и сметачни машини?“ Склонни сме да забравяме, че и пирамидите, и календарът, и стените не са се появили върху празно място, творците им са разполагали с опита на много поколения. Някои най-древни цивилизации са достигали учудващи висоти в различни области на знанията, но са загивали, без да съобщят тайните на потомците, защото потомци най-често не е имало — хуните или монголците не са се затруднявали с мисли за бъдещето на покорените от тях народи. Хората нерядко е трябвало да се връщат към първопричината на откритието и да започват всичко отначало.

Именно неверието във възможностите на древните цивилизации подпомага раждането на космически теории за произхода на земните чудеса. Появяват се доброжелателни марсианци или филантропи от околностите на Сириус. Желаейки да оставят следа на Земята, те одялват плочи в Баалбек, изчисляват календар за маите и позират на живописците на фрески в пустинята Сахара.

Не е отбягнала подобна съдба и желязната колона в покрайнините на Делхи. Тя не ръждясва, хиляда и петстотин години стои като нова. С железни колони, толкова древни, това не може да се случи. Поне да беше малка, а тя е седемметрова. И диаметърът й е почти половин метър. Няколко тона неръждаемо желязо.

От центъра на Делхи до колоната е половин час път. Отначало — нов, добре планиран град със светли вили, грамадни обществени сгради и залят от зеленината на парковете. Постепенно вилите се мяркат все по-рядко, смесени с бедни къщици, оградени от глинени стобори. Неочаквано отдясно се появява полето на летището, отрупано с разнообразни самолети. Къщите стават все повече и все по-бедни.

И ето, над дърветата и покривите виждаш Кутб-минар, който с размерите и формите си напомня съвременна телевизионна кула.

Като начало си заслужава да се изкачиш на върха на едно от най-високите минарета в света. Наистина не е много приятно, особено в горещ ден, да преодоляваш седемдесетметровата му височина, катерейки се по тясна стръмна спираловидна стълба. Навивките й стават все по-тесни и по-тесни, главата ти се върти и ти се струва, като в кошмар, че си попаднал в безкрайна тръба, от която няма изход. Но когато вече свикваш с тъжната мисъл, че няма да стигнеш до края, когато разбереш, че без помощта на духове не е било възможно да се построи — нали докато работниците се качвали на върха на минарето, денят свършвал и ставало време да слизат надолу, — неочаквано се озоваваш на горната площадка.

Вятърът се мъчи да те бутне долу, там, където в рижата лека мъгла се вижда отдалечената земя.

Гледаш надолу и осъзнаваш колко стара е тази страна — Индия. Купчинки бели и червеникави къщички, петна от дървета и до самия хоризонт — развалини от мъртви градове и крепости.

Долу, недалече от подножието на минарето, в двора на древен храм, е изправена черна кибритена клечка — така изглежда колоната от седемдесетметровата височина. Колоната е излята от прадедите на тези, които са въздигнали към небето Кутб-минар, построили са Тадж-Махал, от съвременниците на тези, които са изрисували пещерите на Аджанта и са изсекли в скалите храмовете на Елора… Действително, понякога е по-леко да се издигне грамаден храм, отколкото да се постигнат изплъзващите се тайни на металите, да се научи да се подчинява на властта ти огънят и желязото.

Наистина много е малка тази колона, когато я гледаш отвисоко. По-добре е да слезеш долу, да се запознаеш с нея отблизо, да я докоснеш.

На височината на човешка гръд тъмната повърхност на колоната ярко блести: поклонниците и туристите са я шлифовали с длани. Колоната е проста — едва стеснявайки се, тя се издига до непретенциозен капител. Изпъстрена е от редовете на два акуратни надписа. Кой е оставил спомен за себе си върху желязото? Кой е изрязал тези тънки букви?

— Преди деветстотин години в Делхи управлявал мъдрият цар Аианг Пал — казва Хасан, който се преструва, че знае всичко.

Хасан е облечен в контешко черно сако и бели дхоти. Запознахме се на върха на Кутб-минар, иска да бъде гостоприемен и още — да получи адресите на мои познати студенти, за да си разменят марки.

— Ананг Пал — повтаря Хасан внушително, за да разсее съмненията ми. — При него процъфтявали науките и изкуствата. Легендите гласят, че дори зверовете и птиците му се подчинявали. Обаче аз смятам, че това е преувеличено.

— Аз също мисля така.

— Ананг Пал заповядал да излеят колона от чисто желязо и да я сложат върху главата на закопана в земята грамадна змия. Сигурно змията е била каменна.

— Намерена ли е?

— Не, възможно е това също да е легенда. Та ето, отлели и поставили колоната. Но след много години един от потомците на царя бил обзет от съмнение и заповядал да се отмести колоната, за да види там ли е змията. Бил наказан за неверието си — династията рухнала.

— Значи колоната винаги е стояла тук?

— Не знам. Но ето надписа, по-малкия мога да го прочета, отбелязва името Ананг Пал и годините на управлението му. Във всеки случай в легендата, както често се случва, има зърно истина. Значи тя е на деветстотин години. Имате ли молив? Ще ви дам адреса си.

— А вторият надпис? — попитах. Не отричах зърното истина, скрито в легендите. Исках да получа максимум зърно. Този стремеж ме заведе в библиотеката и ме накара да прелистя няколко тома от Известията на Индийското археологическо дружество. Там намерих и факсимилето и превода на втория надпис.

Направен е от знаци, които са използувани в староиндийското царство на Туптите. В това учените не се съмняват. Значи се отнася към V век и мъдрият Хасан до известна степен е сбъркал.

Надписът е епитафия на цар Чандрагупта II, умрял през 413 година. Колоната, както се казва в текста, е издигната в чест на този цар в планината, наричаща се Кракът на Вишну, и е посветена на бог Вишну. Особеностите на азбуката, начертанията на буквите говорят, че колоната първоначално се е намирала в Аллах-абад, Източна Индия. Сега оставало само историците да намерят планината, наричана Кракът на Вишну.

И я намерили. Оказва се, че колоната някога се е намирала пред вишнуитски храм и е била украсена отгоре с изображението на свещената птица Гаруда. В този район били намерени и други подобни колони, но те били каменни, а не железни. Цар Ананг Пал наистина съществувал. Той докарал колоната в Делхи, но нямал никакво отношение към-изработването й.

И така, преди хиляда и петстотин години в Индия била отлята седемметрова желязна колона. Качеството на метала, от който е направена, е толкова високо, че досега в трудовете по металургия я описват като образец, достоен за подражание, а специалистите по борба с корозията разперват ръце, прекланяйки се пред феномена.

За да се разбере как е могла да се появи колоната, ще трябва да се обърнем към историята и да видим какво е представлявала Индия преди хиляда и петстотин години, в епохата на Туптите.

Без да говорим за високото равнище на знания в различните области на хуманитарните науки, за твърде интересната литература, за изкуството — нали това няма пряко отношение към колоната на Чандрагупта, — ще се спрем на металургията.

Индийците по време на Туптите са познавали много метали. Умеели са да позлатяват и посребряват украшения, да правят сплави от благородни метали. Освен златото и среброто са познавали желязото, медта, оловото, калая и „неразшифрирания“ досега метал под името „вайкринта“. В най-старите писмени паметници на Индия — Ведите — се споменава бронзът, а желязото, съдейки по неотдавнашните археологични разкопки, било известно още през X век пр.н.е. От металите правели оръжие, съдове, украшения. Живакът също се е употребявал от древните индийци главно в медицината. В индийски текстове има описания на различни химически процеси, свързани с получаването на киселини и основи. Към металите индийците отнасяли и асфалта, който използували широко в строителството. Смятали, че асфалтът е смес от четири метала, които под действието на слънцето отделят „маслена нечистота“.

В описанията на похода на Александър Македонски се говори, че управниците на едно от пенджабските княжества поднесли на Александър сто таланта стомана (талантът е равен приблизително на 25,9 килограма). За нашите мащаби подаръкът е скромен — четвърт тон, но по онова време стоманата се ценяла къде повече, отколкото днес.

Ако по времето на Александър Македонски металургията била вече толкова развита, значи корените й трябва да се търсят много по-дълбоко. И наистина, за топенето на стомана се говори в Брахманите — свещените книги, отнасящи се приблизително към IX-VI век пр.н.е. По този начин по времето на създаването на колоната металургията в Индия имала поне хиляда и петстотингодишна история и желязото било толкова обичайно, че го използували за изработка на плугове.

Но по-голямата част от изделията на староиндийската металургия не са се запазили до наши дни: били унищожени от корозията — смъртния враг на металите, която по сметките на съвременните учени за една година изяжда метал в света на стойност повече от милиард и половина рубли. Ръждясват релси и пилони, стават негодни машини… А колоната на Чандрагупта си стои.

Случвало ми се е да чувам: „Досега не са се научили да правят нещо подобно. Ето индийската колона, чудесна стомана… Къде е сега? Нима тайните са изгубени завинаги?“

Първо, ние вече отдавна сме се научили да правим и неръждаема стомана, и желязо с такава чистота, която не са и сънували индийските майстори. Второ, едва ли древните металурзи са имали някакъв особен секрет. Обаче имайки голям опит в топенето на металите и старателно изработени, предаващи се от поколение на поколение традиции, индийците са постигнали много. Не е изключено също, че те са могли да получават чисто желязо по метод, подобен на съвременната прахова металургия. И сигурно при отливането на такава специална поръчка, постъпила от царя, металурзите са се старали с всички сили желязото да бъде от чисто по-чисто.

Освен надписа, посочващ времето и мястото на изработката на колоната, има още едно доказателство, че тя е направена в Индия, и то точно в епохата на Туптите. Това доказателство ни връща към времето на Александър Македонски. Като разбил персите и срутил границите на държавите, великият завоевател предизвикал не само големи преселения на хора, но и дал възможност на идеите в новия елинистичен свят да пътешествуват по-бързо и по-просто. Възникването на монументалната архитектура в Индия, създавана първоначално с помощта на гръцки и персийски майстори, било до голяма степен като резултат от походите на Александър. Това се проследява особено в архитектурата от епохата на Маурите — североиндийска династия, възникнала скоро след походите на Александър Македонски. Така колоната на Чандрагупта е увенчана с капител, в който лесно се разпознават персийските канони. Това е така наричаният лотосов или камбановиден капител, каращ ни да си спомним за колонната зала на Персепол. Очевидна е връзката на времената, но връзката е земна.

Колоната обаче не е уникална. Като нея не са се поддали на корозията и едни железни греди, дълги десет метра и с диаметър двадесет сантиметра, които били използувани при строителството на храма в Канарак (Конарак), за който ще стане дума по-нататък.