Чарлс Буковски
Поща (90)

7.

Не знам какво им става на тия хора. Аз плащах детска издръжка, пиене, наем, обувки, чорапи, такива неща. Като всеки друг човек имах нужда от някаква кола, нещо за ядене, разни малки удоволствия.

Като жените.

Или един ден на хиподрума.

Когато всичко е заложено на карта и не виждаш изход, дори не се замисляш.

Спрях срещу централата и слязох, изчаках да светне зелено. Пресякох. Минах през въртящата се врата. Чувствах се като парче желязо, привлечено от магнит. Бях безсилен да се съпротивлявам.

Бяха на втория етаж. Отворих вратата и ги видях. Чиновниците във Федералната сграда. Имаше едно момиче — горкичката, беше едноръка. Тя щеше да остане там завинаги. Като стар алкохолик, подобен на мен. Е, както казваха момчетата, човек трябва да работи нещо. Приемаха нещата каквито са. Робска психика.

Към мен се приближи млада негърка. Беше добре облечена и доволна от обкръжението си. Радвах се за нея. Аз лично щях да полудея на нейната служба.

— Да? — попита тя.

— Работя в пощата. Искам да напусна.

Бръкна под един плот и извади купчина документи.

— Всичко това?

Тя се усмихна:

— Ще се справите ли?

— Не бойте се, ще се справя.