Чарлс Буковски
Поща (84)

1.

Седях до едно младо момиче, което не знаеше много добре адресната схема.

— Къде се сортира „Роутфорд“ 2900? — попита.

— Прати го в 33.

Отговорникът й приказваше:

— Значи сте от Канзас Сити, така ли? И двамата ми родители са от Канзас Сити.

— Наистина ли? — каза момичето. — После се обърна към мен: — Ами „Майърс“ 8400?

— Сложи го в 18.

Имаше малко тлъстинки, но беше готова. Аз обаче пасувах. Сега не ми беше до жени.

Отговорникът се умилкваше около нея:

— Далеч ли живеете?

— Не.

— Харесва ли ви работата?

— О, да.

Тя пак се обърна към мен:

— Ами „Олбани“ 6200?

— Шестнайсет.

След като сортирах таблата, отговорникът ми каза:

— Чинаски, засякох ти време за тази табла. Свърши я за двайсет и осем минути.

Не отговорих.

— Знаеш ли какъв е нормативът за сортиране на една табла?

— Не, не знам.

— От колко време си в службата?

— Единайсет години.

— Работиш тук от единайсет години и не знаеш норматива?

— Точно така.

— Сортираш писмата, сякаш не ти пука за тях.

Таблата на момичето все още беше пълна.

Бяхме започнали заедно.

— Освен това говореше с колежката.

Запалих цигара.

— Чинаски, ела за момент.

Застана пред металните шкафове и посочи. Сега всички служители пъхаха много бързо писмата в преградките. Мърдаха енергично ръце. Дори дебеличкото момиче действаше по-бързо.

— Виждаш ли тези числа, изписани отстрани на всеки шкаф?

— Да.

— Тези числа: показват колко бройки трябва да се сортират за една минута. Шейсетсантиметровите табли се сортират за двайсет и три минути. Ти се забави с пет минути.

Отговорникът посочи числото 23.

— Двайсет и три минути, това е нормативът.

— Двайсет и три не означава нищо.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че някой просто е минал с кутия боя и е намацал числото 23 на шкафа.

— Не, не, това е проверено и доказано с годините.

Какъв смисъл имаше? Не коментирах.

— Ще напиша докладна, Чинаски. Ще те пратя при съветника.

Върнах се на мястото си и седнах. Единайсет години! Нямах в джоба и десет цента повече, отколкото когато постъпвах. Единайсет години. Въпреки че нощите ми бяха дълги, годините минаха бързо. Може би заради работата през нощта. Или заради това, че правех едно и също ден след ден. При Павето поне никога не знаех какво мога да очаквам. Тук нямаше никакви изненади.

Единайсет години да те застрелват в главата. Бях станал свидетел как работата изяжда хората. Те сякаш се стопяваха. Например Джими Потс от станция „Дорси“. Когато постъпих, той бе добре сложен мъж с бяла тениска. Сега този Джими го нямаше. Нагласяше столчето възможно най-ниско и се застопоряваше с крака да не падне. От изтощение не си даваше труд дори да се подстриже и ходеше с един и същ панталон от три години. Сменяше фланелката си два пъти седмично и вървеше много бавно. Те го убиваха. Беше на петдесет и пет. Оставаха му седем години до пенсия.

— Няма да издържа — каза ми веднъж.

Хората или се стопяваха, или затлъстяваха — страшно, особено по задника и шкембето. Беше заради седенето, заради еднообразните движения и разговори. Ето, и при мен — с този световъртеж и болките в ръцете, врата, гърдите, навсякъде. Спях по цял ден, за да съм отпочинал за работа. През уикендите трябваше да се напия, за да забравя. Бях постъпил осемдесет и три кила. Сега тежах сто. Единствената част от тялото, която се налагаше да движиш, беше дясната ръка.