Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Post Office, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Марин Загорчев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis(2014)
Издание:
Чарлз Буковски. Поща
Charles Bukowski
Post Office
Copyright © 1971 by Charles Bukowski
Published by arrangement with HarperCollins Publishers Inc.
Превод © Марин Загорчев
Художествено оформление © ФАМА & Z Design
© ФАМА 2013
ISBN 978-954-597-475-5
Редактор: Мария Коева
Технически: редактор Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Предпечат: Николай Дъбов
Формат 60/90/16
печ. коли 14.25
ИК ФАМА
Печат СИМОЛИНИ
Цена 14.00 лв.
История
- —Добавяне
Шеста част
1.
Седях до едно младо момиче, което не знаеше много добре адресната схема.
— Къде се сортира „Роутфорд“ 2900? — попита.
— Прати го в 33.
Отговорникът й приказваше:
— Значи сте от Канзас Сити, така ли? И двамата ми родители са от Канзас Сити.
— Наистина ли? — каза момичето. — После се обърна към мен: — Ами „Майърс“ 8400?
— Сложи го в 18.
Имаше малко тлъстинки, но беше готова. Аз обаче пасувах. Сега не ми беше до жени.
Отговорникът се умилкваше около нея:
— Далеч ли живеете?
— Не.
— Харесва ли ви работата?
— О, да.
Тя пак се обърна към мен:
— Ами „Олбани“ 6200?
— Шестнайсет.
След като сортирах таблата, отговорникът ми каза:
— Чинаски, засякох ти време за тази табла. Свърши я за двайсет и осем минути.
Не отговорих.
— Знаеш ли какъв е нормативът за сортиране на една табла?
— Не, не знам.
— От колко време си в службата?
— Единайсет години.
— Работиш тук от единайсет години и не знаеш норматива?
— Точно така.
— Сортираш писмата, сякаш не ти пука за тях.
Таблата на момичето все още беше пълна.
Бяхме започнали заедно.
— Освен това говореше с колежката.
Запалих цигара.
— Чинаски, ела за момент.
Застана пред металните шкафове и посочи. Сега всички служители пъхаха много бързо писмата в преградките. Мърдаха енергично ръце. Дори дебеличкото момиче действаше по-бързо.
— Виждаш ли тези числа, изписани отстрани на всеки шкаф?
— Да.
— Тези числа: показват колко бройки трябва да се сортират за една минута. Шейсетсантиметровите табли се сортират за двайсет и три минути. Ти се забави с пет минути.
Отговорникът посочи числото 23.
— Двайсет и три минути, това е нормативът.
— Двайсет и три не означава нищо.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че някой просто е минал с кутия боя и е намацал числото 23 на шкафа.
— Не, не, това е проверено и доказано с годините.
Какъв смисъл имаше? Не коментирах.
— Ще напиша докладна, Чинаски. Ще те пратя при съветника.
Върнах се на мястото си и седнах. Единайсет години! Нямах в джоба и десет цента повече, отколкото когато постъпвах. Единайсет години. Въпреки че нощите ми бяха дълги, годините минаха бързо. Може би заради работата през нощта. Или заради това, че правех едно и също ден след ден. При Павето поне никога не знаех какво мога да очаквам. Тук нямаше никакви изненади.
Единайсет години да те застрелват в главата. Бях станал свидетел как работата изяжда хората. Те сякаш се стопяваха. Например Джими Потс от станция „Дорси“. Когато постъпих, той бе добре сложен мъж с бяла тениска. Сега този Джими го нямаше. Нагласяше столчето възможно най-ниско и се застопоряваше с крака да не падне. От изтощение не си даваше труд дори да се подстриже и ходеше с един и същ панталон от три години. Сменяше фланелката си два пъти седмично и вървеше много бавно. Те го убиваха. Беше на петдесет и пет. Оставаха му седем години до пенсия.
— Няма да издържа — каза ми веднъж.
Хората или се стопяваха, или затлъстяваха — страшно, особено по задника и шкембето. Беше заради седенето, заради еднообразните движения и разговори. Ето, и при мен — с този световъртеж и болките в ръцете, врата, гърдите, навсякъде. Спях по цял ден, за да съм отпочинал за работа. През уикендите трябваше да се напия, за да забравя. Бях постъпил осемдесет и три кила. Сега тежах сто. Единствената част от тялото, която се налагаше да движиш, беше дясната ръка.