Чарлс Буковски
Поща (77)

15.

Когато се качвах с асансьора, аз бях единственият бял. Стори ми се странно. Говореха за бунтовете и никой не ме поглеждаше.

— Бога ми — каза един пич, черен като катран, — сериозна работа. Тия типове се разкарват по улиците с бутилка уиски в ръка. Ченгетата минават, но не слизат от колите си, не се закачат с пияните. И това посред бял ден. Изнасят телевизори, прахосмукачки, всичко. Сериозна работа.

— Да, човече.

— Черните собственици на магазини слагат табели: КРЪВНИ БРАТЯ. Белите собственици — също. Обаче не могат да излъжат хората. Те знаят кой магазин е собственост на бял…

— Да, брато.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и всички слязохме. Дадох си сметка, че не е здравословно да коментирам засега.

Не след дълго началникът на градската пощенска служба се включи по радиоуредбата:

— Внимание! Югоизточният район е отцепен. Ще бъдат допускани само хора със съответните документи. Има вечерен час. След 19.00 няма да бъде допускан никой. Барикадата е между улиците „Индиана“ и „Хувър“ и от булевард „Вашингтон“ до 135-а. Всеки жител на района може да си тръгне сега.

Станах и посегнах към картата за отчитане на работното време.

— Хей! Къде отиваш? — попита отговорникът.

— Нали чу съобщението.

— Да, но ти не си…

Пъхнах лявата си ръка в джоба.

— КАКВО не съм? КАКВО не съм?

Той ме погледна.

— Какво разбираш ти, БЯЛО КОПЕЛЕ? — изръмжах.

Взех картата, излязох и я прокарах през автомата.