Чарлс Буковски
Поща (60)

18.

Не след дълго ме направиха щатен и започнах да работя по 8 часа, което беше много по-добре от 12, а също получих право на платен отпуск. От всичките 150–200 в началото бяхме останали само двама.

Един ден се запознах с Дейвид Дженко в станцията. Беше бял младеж около двайсетте. Допуснах грешката да се заприказвам с него, нещо за класическа музика. Мислех си за класика, защото това беше единственото, което можех да слушам, докато пиех бира в леглото рано сутрин. Ако слушаш всяка сутрин, започваш да запомняш разни неща. А когато Джойс ме напусна, погрешка бях пъхнал в куфара двата тома на „Животът на знаменити класически и съвременни композитори“. Животът на повечето от тези хора бе толкова измъчен, че ми доставяше удоволствие да чета за тях, като си мислех: „По дяволите, и аз живея в ад, но не мога да пиша музика.“

Обаче се разприказвах. Дженко спореше с един друг тип и аз разреших спора им, като им казах рождената дата на Бетовен, кога е написал Третата симфония и направих кратък (и объркан) обзор на критиките за това произведение.

На Дженко това му дойде в повече. Той веднага ме помисли за учен човек. Седна до мен и почна да се оплаква, да нарежда, нощ след нощ, за нещастието, заровено дълбоко в изтерзаната му и прецакана душа. Имаше ужасно висок глас и искаше всички да чуят. Сортирах писма и слушах ли, слушах, чудех се какво да правя сега. Как щях да накарам този побъркан нещастник да млъкне?

Всяка нощ се прибирах вкъщи замаян, повдигаше ми се. Той ме убиваше с гласа си.