Чарлс Буковски
Поща (57)

15.

Извикаха ме в кабинета на съветника на втория етаж.

— Я да видя как изглеждате, Чинаски.

Погледна ме.

— Ау! Много зле. Я да взема едно хапче.

И наистина, отвори някакво шишенце и взе хапче.

— Добре, господин Чинаски, бихме искали да знаем къде бяхте през последните два дни?

— Бях в траур.

— В траур? Траур за какво?

— За една стара приятелка. Почина. Един ден да я заровим. И един ден траур.

— Не се обадихте да предупредите, господин Чинаски.

— Да.

— Искам да ви кажа нещо, господин Чинаски. Неофициално.

— Добре.

— Когато не се обаждате, знаете ли какво казвате?

— Не.

— Господин Чинаски, вие казвате: „Да им го начукам на пощите!“

— Така ли?

— И знаете ли какво означава това, господин Чинаски?

— Не, какво означава?

— Означава, господин Чинаски, че пощенската служба ще ви го начука на вас!

Наведе се и се втренчи в мен.

— Господин Федърс — казах му, — вървете на майната си.

— Не ми се отваряй, Хенри, мога да ти вгорча живота.

— Моля ви, господине, говорете ми на „ви“. Проявете малко уважение.

— Искаш уважение, но…

— Точно така. Знаем къде паркирате, господин Федърс.

— Какво? Заплашваш ли ме?

— Черните тук ме харесват, Федърс. Заблудих ги.

— Черните те харесват?

— Подмазват ми се. Дори чукам жените им. Или поне се опитвам.

— Добре. Така нищо няма да постигнем. Ако обичате, върнете се на работното си място.

Даде ми извинителна бележка. Уплаши се, нещастникът. Не бях заблудил черните, не бях заблудил никого — единственият заблуден беше Федърс. Все пак беше разбираемо, че се уплаши. Един отговорник го бяха блъснали по стълбите. Друг го наръгаха в задника. Трети бе намушкан с нож в корема, докато чакал на светофара една нощ в 3.00. Пред самата централа на пощите. Повече не го видяхме.

Скоро след разговора ни Федърс също се махна от централното управление. Не знам къде отиде. Обаче избяга от централата.