Чарлс Буковски
Поща (29)

11.

След девет-десет часа на хората им се приспа и почнаха да клюмат пред сортировъчните шкафове, като се стряскаха навреме, за да не паднат. Сортирахме пощата по зони. Ако на някое писмо пишеше „Зона 28“, трябваше да го пъхнеш в преградка 28. Проста работа.

Един як негър заподскача и размаха ръце, за да се разсъни. Думкаше по пода.

— Мамка му! — изкрещя. — Не издържам!

Беше голям, мощен мъжага. Непрекъснатото използване на едни и същи мускули беше доста изморително. Навсякъде ме болеше. В края на пътеката стоеше отговорникът, още едно „паве“, и гледаше с онова изражение; сигурно се упражняваха пред огледалото, защото всички отговорници имаха такова изражение — гледаха те, сякаш си жалко лайно. Обаче и те бяха постъпили тук като всички останали. Били са пощальони или сортировачи. Не можех да го разбера. Сигурно с конкурс ги избираха.

През цялото време трябваше поне единият ти крак да е на пода. Другият — на „столчето за почивка“. Това столче представляваше кръгла възглавничка, монтирана на стойка. Разговорите бяха забранени. Две десетминутни почивки за осем часа. Записваха в колко часа излизаш и в колко се връщаш. Ако се забавиш 12–13 минути, веднага ти го напомняха.

Заплащането обаче беше по-добро отколкото в магазина. Помислих си, че с времето може да свикна.

Така и не свикнах.