Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Post Office, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Марин Загорчев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis(2014)
Издание:
Чарлз Буковски. Поща
Charles Bukowski
Post Office
Copyright © 1971 by Charles Bukowski
Published by arrangement with HarperCollins Publishers Inc.
Превод © Марин Загорчев
Художествено оформление © ФАМА & Z Design
© ФАМА 2013
ISBN 978-954-597-475-5
Редактор: Мария Коева
Технически: редактор Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Предпечат: Николай Дъбов
Формат 60/90/16
печ. коли 14.25
ИК ФАМА
Печат СИМОЛИНИ
Цена 14.00 лв.
История
- —Добавяне
11.
Обаче пак заваля. Павето ме изпрати на така нареченото „неделно събиране“, и ако си мислите за църковна служба, много се лъжете. Пращаха те в Западния гараж и там ти даваха камион и график. На графика пишеше през кои улици да минеш, в колко трябва да си там и как да стигнеш до следващата събирателна кутия. Например: 14.32, „Бийчър“ и „Авалон“, Л3 Д2 (тоест три пресечки наляво и две надясно) 14.35, и почваш да се чудиш как ще натовариш една кутия писма, после за три минути ще минеш пет пресечки и ще натовариш следващата. Понякога само за разтоварването на неделната поща от една събирателна кутия бяха необходими три минути. Освен това указанията не бяха точни. Понякога брояха проходите между къщите за улици, а понякога улица за проход. Не можеше да си сигурен къде трябва да отидеш.
Беше от онези продължителни дъждове, които не са силни, но никога не спират. Районът беше нов за мен, но поне имаше достатъчно светлина да разчитам графика. Скоро обаче започна да се смрачава и ставаше все по-трудно да чета (на светлината от таблото) и да откривам сборните кутии. Освен това улиците почваха да се наводняват и няколко пъти нагазих до глезените.
Таблото изгасна. Не можех да чета графика. Нямах представа къде съм. Без график бях като изгубен в пустинята. Обаче късметът не ме беше изоставил съвсем — все още не. Имах два кибрита и преди да тръгна за следващата кутия, запалвах клечка, запомнях указанията и потеглях. Поне веднъж да надхитря Бедата, онзи Джонстън, който седи в небето и гледа отгоре.
На един ъгъл слязох да натоваря писмата от поредната кутия, и когато се качих пак в камиона, графика го НЯМАШЕ!
Джонстъне в Небето, имай Милост! Бях изгубен в мрака и дъжда. Аз ли бях някакъв кретен всъщност? Аз ли сам си причинявах това? Възможно. Възможно беше да съм ненормален, да е щур късмет, че изобщо съм жив.
Бях оставил графика закрепен на таблото. Сигурно бе изхвърчал от кабината на предишния остър завой. Слязох, навих крачоли до коленете и нагазих в една педя вода. Беше тъмно. Никога нямаше да намеря проклетия лист! Шляпах, палех клечки кибрит — но нищо, нищичко. Беше отплувал. Когато стигнах ъгъла, проявих предвидливост, забелязах в коя посока тече водата и тръгнах натам. Видях плуващ предмет, драснах клечка кибрит и ето ГО! Графикът. Невъзможно! Идеше ми да го разцелувам. Догазих до камиона, качих се, смъкнах крачолите си и този път наистина закрепих проклетото нещо за таблото. Разбира се, закъснявах, но поне намерих скапания им график. Нямаше да се загубя в лабиринтите на Нищото. Нямаше да се наложи да звъня по вратите и да питам за обратния път до пощенския гараж.
Представях си презрителното ръмжене на някой гадняр от топлото му антре:
— Виж ти. Нали си пощенски служител? Как не знаеш пътя до собствения ви гараж?
Продължих по маршрута, палех клечки, прескачах локвите и товарех писмата от събирателните кутии. Бях уморен и мокър, и махмурлия, но това не беше новост за мен, и газех през умората както през водата. Представях си гореща вана, стройните крака на Бети и — за да поддържам мотивацията си, — себе си на фотьойла, с питие в ръка, как галя застаналото до мен куче по главата.
Това обаче бе в необозримото бъдеще. Спирките в графика изглеждаха безброй и когато стигнах най-долу, там пишеше „Обърни“. И наистина, обърнах и на другата страница имаше втори списък със спирки.
С последната клечка намерих последната кутия, оставих писмата в указаната станция — голяма хамалогия — и тръгнах с камиона към Западния гараж. Намираше се в западната част на града, а на запад теренът беше равен, канализацията не можеше да поеме всичката вода и всеки път, когато валеше по-продължително, наставаше ситуация, която наричаха „наводнение“. Съвсем оправдано.
По пътя водата ставаше все по-дълбока. Имаше закъсали и изоставени коли. Лошо. Исках само да се добера до фотьойла, с чаша скоч в ръка, и да гледам как Бети фръцка задника си из стаята. На един светофар засякох Том Мото, друг от резервните раздавачи на Джонстън.
— Откъде ще минеш? — попита Мото.
— В училище са ме учили, че най-прекият път между две точки е правата линия.
— По-добре недей. Познавам района, там е истински океан.
— Дрън-дрън. Трябва само да ти стиска. Имаш ли кибрит?
Запалих и го зарязах на светофара.
Бети, скъпа, идвам!
Дааа!
Водата ставаше по-дълбока, но пощенските камиони са високи. Минах напряко през жилищния квартал, с мръсна газ, и навсякъде около мен се разхвърча вода. Все така валеше, силно. Нямаше коли. Аз бях единственият движещ се обект.
Бети, скъпа. Да!
Някакъв тип, застанал на верандата си, се изсмя и ми изкрещя:
— ДАЙТЕ ПЪТ НА ПОЩАТА!
Напсувах го и му показах среден пръст.
Забелязах, че водата е стигнала до пода, мокреше обувките ми, но карах напред. Още само три преки!
Камионът спря.
Ох! Ох! Мамка му!
Опитах се пак да запаля. Забръмча, но се задави. После съвсем отказа. Седях и гледах водата. Трябва да беше около шейсет сантиметра. Какво да правя? Да седя, докато дойдат спасителите?
Какво пишеше в „Наръчник на пощенския служител“? Къде беше той изобщо? Не познавах някого, който го е виждал.
Гадост.
Заключих камиона, прибрах ключа в джоба си, нагазих във водата — почти до кръста ми — и тръгнах към Западния гараж. Дъждът не спираше. Изведнъж водата се повиши с още десетина сантиметра. Бях вървял по нечия морава и сега слязох от тротоара на платното. Бях спрял камиона в нечий двор.
За момент си помислих, че с плуване ще се придвижа по-бързо, но си казах: „Не, ще стана за смях.“ Стигнах до гаража и влязох при диспечера. Стоях мокър до кости и той ме зяпна.
Хвърлих му ключовете от камиона.
После написах на листче: „Маунтвю плейс“ 3435.
— Камионът ви е на този адрес. Идете да си го вземете.
— Тоест, ти си го зарязал там?
— Тоест, да.
Отидох да регистрирам работната си карта, после се съблякох по гащи и застанах до печката. Закачих дрехите си над нея. Когато погледнах в другия край на стаята, видях друга печка и там стоеше Том Мото по своите гащи.
Двамата се разсмяхме.
— Истински ад, а? — отбеляза той.
— Невероятно.
— Мислиш ли, че Павето го е планирал?
— По дяволите, да! Дори той лично е предизвикал дъжда!
— И ти ли закъса някъде?
— Да.
— Аз също.
— Слушай, пич — рекох му, — моята кола е на дванайсет години. Ти имаш нова. Старата таратайка сигурно се е задръстила. Ще ме бутнеш ли да запаля?
— Окей.
Облякохме се и излязохме. Мото си беше купил кола нов модел преди около три седмици. Зачаках да запали. Ни вопъл, ни стон. О, Боже, помислих си.
Водата бе стигнала до пода.
Мото слезе.
— Не става. Акумулаторът е умрял.
Пробвах своята, без голяма надежда.
Акумулаторът даде признаци на живот, някаква искра, макар и слаба. Напомпах газта, завъртях пак. Запали. Форсирах. ПОБЕДА! Изчаках да загрее. После дадох на задна и почнах да бутам новата кола на Мото. Бутах го над километър. Проклетията не пусна дори пръдня. Избутах го до един сервиз, оставих го там и като минах през по-високото, по по-сухите улици, се върнах при задничето на Бети.