Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Post Office, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Марин Загорчев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis(2014)
Издание:
Чарлз Буковски. Поща
Charles Bukowski
Post Office
Copyright © 1971 by Charles Bukowski
Published by arrangement with HarperCollins Publishers Inc.
Превод © Марин Загорчев
Художествено оформление © ФАМА & Z Design
© ФАМА 2013
ISBN 978-954-597-475-5
Редактор: Мария Коева
Технически: редактор Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Предпечат: Николай Дъбов
Формат 60/90/16
печ. коли 14.25
ИК ФАМА
Печат СИМОЛИНИ
Цена 14.00 лв.
История
- —Добавяне
8.
Трябваше да попълниш повече документи, за да напуснеш, отколкото когато постъпваш.
Първата страница беше един вид лично обръщение от началника на градската пощенска служба.
Започваше така:
Много съжалявам за решението ви да напуснете работата си в пощенската служба и… т.н., и т.н., и т.н.
Как можеше да съжалява? Та той дори не ме познаваше.
По-надолу имаше списък с въпроси.
Срещахте ли разбиране от отговорниците? Бяхте ли в добри отношения с тях?
Отговорих с „да“
Проявявали ли са по някакъв начин предразсъдъци по отношение на раса, религия, образование или друго?
Отговорих с „не“.
Имаше и следния въпрос: Бихте ли посъветвали приятелите си да кандидатстват за работа в пощенската служба?
„Разбира се.“
Ако имате забележки или оплаквания от пощенската служба, моля, избройте ги на обратната страна на листа.
„Нямам оплаквания.“
Моето черно момиче се върна.
— Свършихте ли вече?
— Свърших.
— Не бях виждала някой да попълва документите толкова бързо.
— Бързо.
— Бързо? Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, какво правим сега?
— Елате, ако обичате.
Последвах задника й между бюрата до едно място почти в дъното на помещението.
— Седнете — каза някакъв мъж.
Прочете документите. След известно време ме погледна:
— Може ли да попитам защо напускате? Заради дисциплинарните процедури срещу вас ли?
— Не.
— Защо тогава?
— За да градя кариера.
— Да градите кариера?
Погледна ме. До петдесетия ми рожден ден оставаха осем месеца. Досещах се какво си мисли.
— Може ли да попитам каква ще бъде тази ваша „кариера“?
— Ще ви кажа. Траперският сезон в делтата е само от декември до февруари. Вече изгубих един месец.
— Месец? Вие сте при нас от единайсет години.
— Ами хубаво, значи съм пропилял единайсет години. За три месеца лов в Байоу Лафурш мога да изкарам десет-двайсет бона.
— Какво ще правите?
— Ще залагам капани! Ще ловя ондатри, нутрии, норки, видри… еноти. Трябва ми само лодка. Двайсет процента от печалбата се дава като аренда за земята. Плащат по долар и двайсет и пет за кожа от ондатра, три долара за норка, четири за „лъжлива норка“, долар и петдесет за нутрия и двайсет-двайсет и пет за видра. Ще продавам труповете на ондатрите, които са около трийсет сантиметра дълги, за по пет цента на една фабрика за котешка храна. За одрана нутрия плащат по двайсет и пет цента. Ще отглеждам свине, кокошки, патици. Ще ловя сом. Лесна работа. Ще…
— Добре, Чинаски, достатъчно.
Сложи няколко листа в пишещата машина и затрака.
Когато вдигнах очи, съгледах Паркър Андерсън от синдиката — добрия стар Паркър, който се бръснеше и сереше по бензиностанциите, сега се хилеше мазно като типичен политик.
— Напускаш ли, Ханк? Знам, че от единайсет години заплашваш да го направиш…
— Да, отивам в Южна Луизиана и ще си карам кефа.
— Имат ли хиподрум?
— Шегуваш ли се? „Феър граундс“ е един от най-старите хиподруми в страната.
С Паркър имаше някакъв бял младеж — от невротичното племе на изгубените души. Очите на хлапето бяха замъглени от фин слой влага. По една голяма сълза във всяко око. Стоеше си вътре и не капваше. Удивително. Бях виждал жени да седят и да ме гледат с такива очи, преди да превъртят и да закрещят какъв гадняр съм. Очевидно хлапето беше попаднало в една от многото клопки и веднага бе дотичало при Паркър. Паркър щеше да спаси службицата му.
Чиновникът ми даде да подпиша още някакви документи и след това се чупих. Когато минавах покрай Паркър, той каза:
— Късмет, старче.
— Благодаря, пич.
Не се почувствах по-различно. Съзнавах обаче, че като бързо изплувал от морските дълбини водолаз, скоро ще започна да се терзая — от особен вид носталгия. Бях като проклетите папагали на Джойс. След като дълго бях живял в клетка, бях видял отворената врата и бях излетял — като стрела в небесата. Небесата ли?