Чарлс Буковски
Поща (87)

4.

Един ден дойдоха някакви типове и отнесоха половината автомати за вода.

— Хей, вижте! Какво правят, по дяволите? — извиках аз.

Никой не ми обърна внимание.

Бях в района за третокласна поща. Отидох при един от колегите.

— Гледай! — казах му. — Вземат ни водата!

Той погледна за миг автомата за вода, после продължи да сортира рекламни листовки.

Опитах с другите сортировачи. Те също не проявиха интерес. Не ги разбирах.

После, с голямо закъснение, дойде той — Паркър Андерсън. Паркър спеше в стара таратайка и се къпеше, бръснеше и ходеше да сере в една бензиностанция, където държаха тоалетната отключена. Беше се опитал да върти далавери, но не му се получи. Затова дойде в централната поща, влезе в профсъюза, ходеше на всичките им сбирки и стана активист. Скоро го направиха синдикален представител, а по-късно го избраха за заместник-председател.

— Какво има, Ханк? Знам, че нямаш нужда от мен, за да се справиш с тия отговорници!

— Айде без четки, пич. Плащам на профсъюза от дванайсет години и досега не съм поискал нищо.

— Хубаво, какъв е проблемът?

— Автоматите за вода.

— Автоматите за вода са проблем?

— Не, по дяволите, автоматите за вода са си наред. Проблемът е в това, което правят с тях. Гледай.

— Да гледам ли? Къде?

— Там!

— Не виждам нищо.

— Точно от това се жалвам. Тук имаше автомати за вода.

— Махнали са ги, значи. И какво от това?

— Слушай, Паркър, нямам нищо против да вземат един. Обаче те махат всеки втори автомат за вода в сградата. Ако не ги спрем сега, скоро ще почнат да затварят всеки втори кенеф… и после какво ще направят, не знам…

— Добре. Какво искаш от мен?

— Искам да си размърдаш задника и да разбереш защо махат автоматите за вода.

— Добре, ще проверя утре.

— Гледай наистина да провериш. Дванайсет години профсъюзни вноски — това са триста и дванайсет долара.

На другия ден трябваше да издирвам Паркър. Не беше проверил. Нито на следващия, нито на по-следващия ден. Казах му, че ми е писнало да чакам. Дадох му още един ден.

На следващия дойде в барчето.

— Готово, Чинаски, разбрах какво става.

— Да?

— Тази сграда е строена през 1912-а…

— 1912-а? Това е преди един век! Нищо чудно, че прилича на германски бардак!

— Млъкни малко. Така, през 1912 година, когато е строена сградата, договорът е включвал определен брой автомати за вода. От централата направили проверка и установили, че има инсталирани два пъти повече, отколкото е предвидено в първоначалния договор.

— Аха, добре, но лошо ли е да има два пъти повече автомати? Сортировачите изпиват едно и също количество вода.

— Така е. Обаче автоматите стърчат малко напред. Пречат да се минава.

— Е, и?

— Добре. Да предположим, че служител, който познава опитен адвокат, се нарани на някой от тези автомати за вода. Примерно да бъде притиснат в автомата от ръчна количка, натоварена със списания.

— Сега разбирам. Автоматът не трябва да е там. Пострадалият може да съди пощите за престъпна небрежност.

— Именно!

— Добре. Благодаря, Паркър.

— Моля.

Ако го беше съчинил, историята със сигурност си струваше 312-те долара. Чел съм много по-слаби в „Плейбой“.