Чарлс Буковски
Поща (86)

3.

Имаше все пак интересни случки. Хванаха един тип на стълбището, където и аз се бях заключил. Него обаче го завариха с глава под полата на една колежка. После едно от момичетата в барчето се оплака, че не й платили обещаната сума за оралните услуги, които оказала на главния инспектор и трима сортировачи. Уволниха момичето и тримата сортировачи, а главния инспектор понижиха в отговорник.

После подпалих пощата.

Бяха ме пратили на третокласната поща и запалих пура, докато сортирах купчина пратки от една ръчна количка. Мина един пич и каза:

— ХЕЙ, ПРАТКИТЕ ТИ ГОРЯТ!

Огледах се. Наистина. Пламъчето се виеше нагоре като танцуващо змийче. Явно част от нажежената пепел от пурата бе паднала между пликовете.

— Мамка му!

Пламъкът се разрастваше. Грабнах един каталог и заудрях с него. Разхвърчаха се искри. Беше горещо. Едва угасях един участък, друг пламваше.

Чух глас:

— Хей! Мирише ми на огън!

— НЕ ТИ МИРИШЕ НА ОГЪН! — изкрещях. — МИРИШЕ ТИ НА ДИМ!

— Най-добре да бягам!

— Начукай си го тогава! — изкрещях. — БЯГАЙ!

Пламъците обгаряха ръцете ми. Трябваше да спася имуществото на Съединените американски щати, третокласни рекламни материали!

Най-сетне овладях огъня. Изсипах цялата купчина пликове на пода и стъпках последните червени искри.

Отговорникът дойде да ми каже нещо. Стоях с опърления каталог в ръка и чаках. Той ме погледна и излезе.

Продължих да сортирам третокласни рекламни брошури. Отделях обгорените пратки настрана.

Пурата ми бе изгаснала. Не я запалих пак.

Ръцете ме заболяха. Отидох при автомата за вода и ги полях. Не помогна.

Намерих отговорника и го помолих да ме освободи, за да отида до лечебницата.

Сестрата беше същата, която обикновено идваше у нас и питаше: „От какво се оплакваш сега, Чинаски?“

Когато влязох, ме попита същото.

— Помните ли ме?

— О, да, помня, че имаше много тежки нощи.

— Да.

— Все още ли викаш жени в апартамента си?

— Да. А при вас идват ли още мъже?

— Добре, Чинаски, от какво се оплакваш сега?

— Изгорих си ръцете.

— Дай да видя. Как ги изгори?

— Какво значение има? Нали са изгорени.

Поръси ръцете ми с нещо. Едната й гърда се отърка в мен.

— Как се случи, Хенри?

— Пура. Седях до количка с третокласна поща. Сигурно е паднала пепел. Пламна.

Гърдата отново бръсна.

— Дръж си ръцете неподвижно, ако обичаш! Сетне опря цялата си страна върху мен, докато мажеше дланите ми с нещо. Седях на столче.

— Какво има, Хенри? Изглеждаш неспокоен.

— Ами… нали знаеш как е, Марта.

— Не се казвам Марта. Казвам се Хелън.

— Хайде да се оженим, Хелън.

— Какво?

— Имам предвид — веднага, щом мога да използвам ръцете си.

— И сега можеш да ги използваш, ако искаш.

— Какво?

— Имам предвид за работа.

Уви ги с марля.

— Наистина съм по-добре — признах.

— Не бива да гориш пощата.

— Бяха рекламни листовки.

— Всички пратки са важни.

— Добре, Хелън.

Тя отиде при бюрото си, а аз — след нея. Попълни ми извинителна бележка. Изглеждаше много сладка с бялата касинка. Трябваше да намеря начин пак да се намъкна тук.

Сестрата забеляза, че зяпам тялото й.

— Хайде, Чинаски, можеш да си ходиш.

— О, да… Е, благодаря за всичко.

— Само си върша работата.

— Разбира се.

Седмица по-късно навсякъде бяха закачени надписи: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Забраниха на сортировачите да пушат, освен ако не използват пепелници. Някой получи обществена поръчка да произведе всички необходими пепелници. Бяха много хубави. На тях пишеше: СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО. Сортировачите окрадоха повечето.

ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Аз, Хенри Чинаски, съвсем сам бях предизвикал революционна промяна в пощенската система.