Чарлс Буковски
Поща (78)

16.

Бунтовете престанаха, бебето се успокои и аз намерих начин да избягвам Дженко. Пристъпите на световъртеж обаче продължиха. Лекарят ми написа рецепта за зелено-белите капсули либриум и те ми помогнаха малко.

Една нощ станах да пия вода. След като се върнах, работих трийсет минути, после си взех десетминутната почивка.

Когато седнах отново, дотича отговорникът Чеймбърс, един висок жълтур.

— Чинаски! Този път се закопа сам! Нямаше те четирийсет минути!

Една вечер Чеймбърс бе паднал на пода, като се мяташе и гърчеше. Изнесоха го с носилка. На следващия ден се появи с вратовръзка и нова риза, сякаш нищо не се е случило. Сега искаше да ми излезе със стария номер с пиенето на вода.

— Не говори глупости, Чеймбърс. Станах да пия вода, седнах пак, работих трийсет минути и след това си взех почивката. Нямаше ме десет минути.

— Този път се закопа сам, Чинаски! Нямаше те четирийсет минути! Имам седем свидетели!

— Седем свидетели?

— ДА, седем!

— Казвам ти, бяха десет минути.

— Не, пипнахме те, Чинаски! Този път ще си го получиш!

Писна ми. Вече не ми се занимаваше с него.

— Добре тогава. Нямаше ме четирийсет минути. Да бъде твоята. Пиши докладна.

Чеймбърс хукна навън.

Пъхнах още няколко писма, после се появи главният инспектор. Беше хилав бял пич с кичури прошарена коса, провиснали над ушите. Погледнах го, после се обърнах и пъхнах още няколко писма.

— Господин Чинаски, сигурен съм, че разбирате правата и задълженията си в пощенската служба. Всеки сортировач има право на две десетминутни почивки, една преди и една след обяд. Продължителността на почивките се контролира от ръководството: десет минути. Десет минути е…

— МАЙНАТА ВИ! — изкрещях и хвърлих писмата, които държах. — Признах за четирийсетте минути, за да бъдете доволни и да ме оставите на мира. Обаче вие не ме оставяте! Вземам си думите назад! Бяха само десет минути! Искам да видя седмината ви свидетели! Покажете ми ги!

Два дни по-късно бях на хиподрума. Вдигнах поглед и видях всички тия зъби, тая широка усмивка и блесналите очи, приятелски. Какво беше това — с толкова зъби? Вгледах се по-внимателно. На опашката за кафе стоеше Чеймбърс, гледаше ме и се хилеше. Държах кутия бира. Отидох до едно кошче и без да отмествам очи от него, се изплюх. После си тръгнах. Чеймбърс повече не ми е досаждал.