Чарлс Буковски
Поща (75)

13.

Лекарят ми, германец, дойде. Същият, който ми бе направил кръвното изследване.

— Поздравления — каза той, като стисна ръката ми. — Момиче. Четири килограма и сто трийсет и пет грама.

— Ами майката?

— Майката е добре. Нямаше никакъв проблем.

— Кога ще мога да ги видя?

— Ще ви уведомят. Изчакайте и ще ви извикат.

После изчезна.

Погледнах през стъклото. Сестрата посочи моето дете. Имаше много червено лице и ревеше по-силно от всички останали. Стаята бе пълна с ревящи бебета. Толкова много раждания!

Сестрата изглеждаше много горда от моето бебе. Поне се надявах да е мое. Вдигна момиченцето така, че да го видя по-добре. Усмихнах се през стъклото, не знаех как да реагирам. Момиченцето просто ревеше. Горкичкото, помислих си, горкичкото проклето същество. Тогава не знаех, че един ден ще стане красива млада жена, която ще прилича на мен, ха-ха-ха.

Дадох знак на сестрата да остави бебето, после им махнах за довиждане. Сестрата беше сладка. Стройни крака, сочни бедра. Хубави гърди.

Фей имаше кърваво петно от лявата страна на устата. Взех влажна кърпа и я изтрих. Жените бяха създадени да страдат; нищо чудно, че искаха постоянни обяснения в любов.

— Искам да ми дадат моето бебенце — каза тя, — не е честно да ни разделят така.

— Знам. Но сигурно има някакво медицинско основание.

— Да, но не е честно.

— Така е. Но бебето изглеждаше добре. Ще направя всичко възможно, за да ти дадат по-скоро детето. Долу имаше поне четирийсет бебета. Всички майки чакат. Предполагам, че искат първо да си възвърнеш силите. Нашето бебе изглеждаше много силно, уверявам те. Моля те, не се безпокой.

— Ще бъда страшно щастлива с моето бебче.

— Знам, знам. Скоро ще ти го дадат.

— Господине. — Една дебела сестра, мексиканка, се приближи. — Ще ви помоля да излезете.

— Ама аз съм бащата.

— Знаем. Но жена ви трябва да си почива. Стиснах Фей за ръката, целунах я по челото. Тя затвори очи и май заспа. Не беше млада. Може би не беше спасила света, но постигна голямо подобрение. Една точка за Фей.