Чарлс Буковски
Поща (73)

11.

Момчетата в станция „Дорси“ не знаеха за проблема ми.

Всяка вечер влизах през задния вход, скривах пуловера си в една табла и заобикалях отпред, за да прокарам картата си през автомата за отчитане на работното време.

— Братя и сестри!

— Брат Ханк!

— Здрасти, брат Ханк!

Имахме си една закачка в службата, бъзикахме се на черни и бели, колегите обичаха. Ще дойде примерно Бойър, ще ме пипне по ръката и ще каже:

— Човече, ако имах твоята боя, щях да съм милионер!

— Не се съмнявам, Бойър. Това е единственото условие: да имаш бяла кожа.

После ще мине дребният закръглен Хадли:

— На един кораб имали черен готвач. Той бил единственият негър на борда. Два-три пъти седмично готвел пудинг от тапиока и се празнел в тенджерата. Белите момчета много обичали пудинга от тапиока, хехехе! Попитали го как го прави и той казал: „Имам тайна рецепта“, хехехе!

Всички се разсмивахме. Не знам колко пъти слушах историята за пудинга от тапиока…

— Ей, бяла отрепко! Ей, момче!

— Слушай, пич, ако аз те нарека „момче“, сигурно ще ми извадиш нож. Затова не ми викай „момче“.

— Виж, бледолики, какво ще кажеш да излезем заедно събота вечер? Забърсах си готино бяло маце с руса коса.

— Аз пък си забърсах готино черно маце. Знаеш какъв цвят е косата й.

— Вие, белите, шибате нашите жени от векове. Опитваме се да наваксаме. Да не би да имаш против, ако нахакам големия си черен кур на твоето бяло момиче?

— Ако иска, нека го поеме.

— Откраднахте земята на индианците.

— Да бе, аз лично.

— Недей да ме каниш у вас. Ще трябва да вляза през задната врата, за да не видят черния звяр…

— Добре, но ще оставя една лампа да свети.

Беше досадно, но нямаше как.