Чарлс Буковски
Поща (70)

8.

В петък и събота бях свободен, поради което неделята беше най-тежкият ден. Освен това, в неделя трябваше да ходя на работа в 15.30, а не както обикновено в 18.18.

Тази неделя отидох в службата и както е обичайно в неделя, ме пратиха в отдела за периодика, което означаваше минимум осем часа прав.

Освен болките започвах да получавам пристъпи на световъртеж. Завиваше ми се свят и аха да припадна, но успявах да се овладея.

Тази неделя беше ад. По-рано няколко приятели на Фей бяха дошли у нас, седнаха на дивана и почнаха да бърборят какви добри писатели били, най-добрите в страната. Единствената причина писанията им да не се публикуват била — поне така твърдяха, — че те не ги пращали на издателите.

Гледах ги. Ако пиеха както изглеждаха, докато пиеха кафе и се хилеха, и топяха поничките в чашите си, нямаше значение дали ще изпращат разказите си, или ще си ги държат.

Тази неделя сортирах списания. Имах нужда от кафе, две кафета, нещо за ядене. Но всички отговорници стояха отпред. Измъкнах се през задния вход. Барчето беше на втория етаж. Аз бях на четвъртия. До мъжкия кенеф имаше врата. Погледнах табелата:

ВНИМАНИЕ!

НЕ ИЗПОЛЗВАЙ

СТЪЛБАТА!

Глупости. Аз бях по-умен от тия хитреци. Бяха сложили табелката, за да попречат на умни пичове като Чинаски да слизат до барчето. Отворих вратата и тръгнах да слизам. Тя се затвори след мен. Слязох до втория етаж. Завъртях топката на вратата. Проклятие! Не се отваряше! Беше заключена. Качих се обратно. Покрай вратата на третия етаж. Не я пробвах. Знаех, че е заключена. Както бе заключена и вратата на първия. Достатъчно добре познавах пощите. Когато залагаха капан, правеха го без грешка. Имах само един нищожен шанс. Качих се до четвъртия етаж. Опитах вратата. Заключено.

Добре, че вратата се намираше до тоалетната. Постоянно някой отиваше до кенефа. Зачаках. Десет минути. Петнайсет. Двайсет минути! На НИКОГО ли не му се сереше, пикаеше, скатаваше? Двайсет и пет минути. Тогава видях лице. Почуках по вратата.

— Ей, приятел! ПРИЯТЕЛ!

Не чу — или се престори, че не чува. Влезе в кенефа. Пет минути. Появи се друго лице.

Задумках силно.

— ЕЙ, ПРИЯТЕЛ! ЕЙ, ПЕДАЛ!

Май ме чу. Погледна през армираното стъкло.

— ОТВОРИ ВРАТАТА! НЕ МЕ ЛИ ВИЖДАШ? ЗАКЛЮЧЕН СЪМ ОТВЪН, ГЛУПАК ТАКЪВ! ОТВОРИ ВРАТАТА!

Отвори. Влязох. Пичът гледаше като хипнотизиран.

Стиснах лакътя му.

— Благодаря, хлапе.

Върнах се при списанията.

Отговорникът мина. Спря и ме погледна. Забавих действията си.

— Как е, Чинаски?

Изръмжах, размахах едно списание, сякаш съм на път да полудея, измърморих нещо и той отмина.