Чарлс Буковски
Поща (69)

7.

Не знам защо, но след това парите почнаха да ми се изплъзват и скоро престанах да ходя на хиподрума, само си седях вкъщи и чаках да минат деветдесетте дни на отпуска ми. Нервите ми бяха изопнати от пиянство и възбуда. Знаете как в един момент жените почват да те налазват. Тъкмо си помислиш, че са те оставили да подишаш, и се появява следващата. Няколко дни след като се върнах на работа, дойде друга. Фей. Имаше прошарена коса и винаги носеше черно. Каза, че протестирала срещу войната. Щом така искаше, нямах нищо против. Беше нещо като писателка и ходеше на семинари за писатели. Имаше идеи за Спасяването на света. Ако можеше да го спаси за мен, нямах против. Живееше от издръжката, която плащаше бившият й съпруг (имаха три деца); майка й също пращаше пари от време на време. През живота си Фей бе работила на не повече от едно-две места.

Междувременно Дженко постоянно измисляше нови глупости. Всяка сутрин ме изпращаше вкъщи с главоболие. По това време ми лепяха много пътни глоби. Имах чувството, че всеки път, когато погледна в огледалото, виждам червени светлини. Патрулка или мотоциклет.

Една нощ се прибрах късно. Бях скапан. Имах сили само колкото да отключа и да си вляза. Влязох в спалнята и там в кревата лежеше Фей, четеше „Нюйоркър“ и ядеше шоколадови бонбони. Дори не ми каза „здрасти“.

Отидох в кухнята и потърсих нещо за ядене. Реших да си сипя вода. Отидох до мивката. Беше задръстена от боклук. Фей обичаше да пази празни буркани и капачките им. Умивалникът бе пълен дополовина с мръсни съдове, а на повърхността на водата, заедно с няколко хартиени чинии плуваха буркани и капачки.

Влязох в спалнята точно когато Фей слагаше бонбон в устата си.

— Виж какво, Фей, знам, че искаш да спасиш света. Но не можеш ли да започнеш от кухнята?

— Кухните не са важни.

Трудно бих се прежалил да ударя жена с прошарена коса, затова отидох в банята и пуснах водата във ваната. Понякога горещата вана охлажда страстите. След като тя се напълни, ме хвана страх да вляза. Тялото ми така се беше схванало, че се опасявах да не се удавя.

Отидох в дневната и с известно усилие се изхлузих от ризата, панталона, обувките и чорапите. Върнах се в спалнята и легнах в кревата при Фей. Не можех да се наместя. Всяко помръдване бе мъчително. Помислих си:

„Единственото време, когато си сам, Чинаски, е когато караш към работа или към къщи.“

Най-сетне се наместих по корем. Навсякъде ме болеше. След малко трябваше пак да ходя на работа. Ако успеех да подремна, щеше да ми помогне. От време на време чувах отгръщане на страница, мляскане на шоколадови бонбони. Вечерта бе ходила на един от семинарите за писатели. Само да изгасеше лампата!

— Как беше семинарът? — попитах от позицията си по корем.

— Тревожа се за Роби.

— О, какъв е проблемът?

Роби беше един тип около четирийсетте, който все още живееше с майка си. Единственото, което пишеше, доколкото знаех, бяха адски смешни истории за католическата църква. Роби яко им го туряше на католиците. Списанията просто не бяха готови за Роби, макар че в Канада веднъж бяха отпечатали негов разказ. Бяхме се виждали една вечер, когато почивах. Закарах Фей в имението, където се събираха да си четат писанията.

— О! Ето го Роби! — каза тя. — Пише адски смешни истории за католическата църква!

Посочи. Роби седеше с гръб към нас. Задникът му беше широк, дебел и мек, провиснал в панталона. „Никой ли не вижда това?“ — запитах се.

— Няма ли да влезеш? — попита Фей.

— Може би следващата седмица…

 

 

Фей лапна още един бонбон.

— Роби се тревожи. Уволнили са го от фирмата за доставки. Казва, че не можел да пише, ако нямал работа. Нуждаел се от сигурност. Казва, че нямало да може да пише, докато не си намери друга работа.

— По дяволите, аз мога да му намеря работа!

— Къде? Как?

— В пощите търсят хора, назначават всеки. Заплащането е сносно.

— В ПОЩИТЕ! РОБИ Е ПРЕКАЛЕНО ЧУВСТВИТЕЛЕН, ЗА ДА РАБОТИ ЗА ПОЩИТЕ!

— Извинявай, опитах се да помогна. Лека нощ.

Тя не отговори. Беше ядосана.