Чарлс Буковски
Поща (62)

20.

Занесох нещото вкъщи, отворих си една бира, настаних се в леглото и започнах.

Отначало беше добре. Разказваше как Дженко живял в тесни стаички и гладувал, докато си търсел работа. Имал проблеми в агенциите по заетостта. После в един бар срещнал някакъв тип — изглеждал много начетен, — но този приятел постоянно вземал пари назаем и не ги връщал.

Беше искрено написано.

Може би не бях преценил правилно този човек, помислих си.

Започна да ми става симпатичен, докато четях. Изведнъж в романа нишката се загуби. Неизвестно защо, когато започна да пише за пощите, логиката му се разпадна.

Писанията му ставаха все по-зле и по-зле. Накрая описваше как отишъл на опера. Дошъл антрактът. Той станал от мястото си, за да избяга от недодяланата, глупава тълпа. Е, в това го подкрепях. Изведнъж, както заобикалял една колона, се случило нещо невероятно. Станало толкова бързо. Сблъскал се с културно, изтънчено, красиво същество. Почти я повалил на земята.

Диалогът беше следният:

— О, страшно съжалявам!

— Добре съм…

— Не исках… такова… извинявайте…!

— Уверявам ви, няма нищо!

— Ама аз… не ви видях. Не го направих нарочно…

— Моля ви. Няма нищо…

Диалогът с извиненията заемаше страница и половина.

Леле, тоя пич наистина беше луд.

Оказва се, че въпросната мацка, скитаща сам-самичка между колоните, била омъжена за някакъв лекар, а той изобщо не разбирал от опера, дори не се интересувал от такива простички неща като „Болеро“ от Равел. Или дори балета „Триъгълната шапка“ на Де Фала. Тук напълно подкрепях доктора.

От сблъсъка между тези две чувствителни души възникна нещо. Започнаха да ходят заедно на концерти, а после се срещаха за някое бързо изчукване. (За това само се намекваше, защото и двамата бяха твърде изтънчени, за да използват думата „чукам“.)

Обаче всичко хубаво си има край. Клетото красиво същество обичаше съпруга си, а също и героя (Дженко). Не знаеше какво да прави и затова, разбира се, се самоуби. Накрая докторът и Дженко оставаха сам-сами в баните си.

 

 

Казах на младежа:

— Началото е добре. Но трябва да махнеш диалога след сблъскването зад колоната. Много е зле…

— НЕ! ВСИЧКО ОСТАВА!

 

 

Минаха месеци и от издателството постоянно връщаха романа.

— БОЖЕ МОЙ! — възкликна той. — НЕ МОГА ДА ОТИДА В НЮ ЙОРК И ДА СИ СТИСНЕМ РЪКА С ИЗДАТЕЛИТЕ!

— Слушай, момче, защо не напуснеш тази работа? Затвори се в някоя стаичка и пиши. Завърши го веднъж завинаги.

— ЧОВЕК КАТО ТЕБ МОЖЕ ДА ГО НАПРАВИ, ЗАЩОТО ПРИЛИЧАШ НА АЛКОХОЛИК. ЩЕ ТЕ НАЕМАТ, ЗАЩОТО ЩЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ НЕ МОЖЕШ ДА СИ НАМЕРИШ ДРУГА РАБОТА И ЩЕ ОСТАНЕШ ПРИ ТЯХ. МЕН НЯМА ДА МЕ ВЗЕМАТ, ЗАЩОТО ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД СЕ ВИЖДА КОЛКО СЪМ ИНТЕЛИГЕНТЕН И ЩЕ СИ КАЖАТ: ИНТЕЛИГЕНТЕН ЧОВЕК КАТО НЕГО НЯМА ДА СЕ ЗАДЪРЖИ ПРИ НАС, ЗАТОВА НЯМА СМИСЪЛ ДА ГО НАЕМАМЕ.

— Пак ти казвам, затвори се в някоя стаичка и пиши.

— АМА ИМАМ НУЖДА ОТ СИГУРНОСТ!

— Добре, че не всички мислят като теб. Добре, че Ван Гог не е мислил така.

— ВАН ГОГ Е ПОЛУЧАВАЛ БЕЗПЛАТНО БОИ ОТ БРАТ СИ! — изтъкна хлапето.