Чарлс Буковски
Поща (56)

14.

Сутринта я чух да обикаля. Ходеше ли, ходеше и ходеше.

Беше около 10.30. Повдигаше ми се. Не исках да я виждам. Още петнайсет минути. След това щях да стана.

Тя ме разтърси.

— Слушай, искам да се махнеш, преди да дойде приятелката ми!

— И какво? Ще изчукам и нея.

— Да, бе — изсмя се тя, — вярвай си.

Станах. Задавих се, щях да повърна. Бавно почнах да се обличам.

— Караш ме да се чувствам като някаква отрепка — казах й. — Не може да е толкова зле! Трябва да има нещо добро в мен.

Най-сетне се облякох. Отидох в банята и си наплисках лицето с вода, сресах се. „Де да можех да си среша лицето — помислих си, — но не мога.“

Излязох.

— Ви.

— Да?

— Не се сърди толкова. Не е твоя грешката. Алкохолът е виновен. Случвало се е и преди.

— Тогава не трябва да пиеш толкова. Никоя жена не иска да бъде на второ място след бутилката.

— Тогава защо не поправиш положението?

— Ох, я стига!

— Слушай, трябват ли ти пари, бебче?

Извадих двайсетачка от портфейла си.

Подадох й я.

— Леле, много си мил!

Погали бузата ми, целуна ме леко отстрани по устата.

— Да караш внимателно.

— Разбира се, бебче.

Карах внимателно през целия път до хиподрума.