Чарлс Буковски
Поща (51)

9.

Бети дойде на Коледа. Опече пуйка и седнахме да пием. Бети обичаше големи елхи. Тази беше около два метра висока и една педя дебела, отрупана с лампички, крушки, гирлянди, всякакви боклуци. Изпихме две бутилки уиски, шибахме се, ядохме пуйка, пихме още. Кръстачката се бе разхлабила и не беше достатъчно голяма, за да държи елхата. Постоянно се налагаше да я изправям. Бети се просна на леглото и заспа. Продължих да пия на пода, по боксерки. Изпружих се. Затворих очи. Нещо ме събуди. Отворих очи. Точно навреме, за да видя как огромното дърво, покрито с нажежени лампички, бавно се накланя към мен с острата звезда на върха като кинжал. Отначало не осъзнах какво става. Приличаше на края на света. Не можех да помръдна. Клоните ме обгърнаха като ръце. Дървото ме затисна. Лампичките бяха нажежени до червено.

— О, БОЖЕ ГОСПОДИ, ИМАЙ МИЛОСТ! БОЖЕ, ПОМОГНИ МИ! БОЖИЧКО! БОЖИЧКО! ПОМОЩ!

Крушките ме изгаряха. Изтъркалях се наляво, не можах да се измъкна, изтъркалях се надясно.

— АУУУ!

Най-сетне се изплъзнах. Бети беше станала, стоеше.

— Какво стана? Какво?

— НЕ ВИЖДАШ ЛИ? ТОВА ПРОКЛЕТО ДЪРВО СЕ ОПИТА ДА МЕ УБИЕ!

— Какво?

— ДА, ВИЖ МЕ!

Имах червени петна по цялото тяло.

— Ох, горкичкият!

Отидох и издърпах щепсела от контакта. Лампичките угаснаха. Онова чудо умря.

— Ох, горкичкото ми дръвче!

— Твоето горкичко дръвче?

— Да, беше толкова красиво!

— Ще го изправя сутринта. Сега му нямам доверие. Нека си почине през нощта.

Това не й хареса. Усетих как ще се скараме, затова подпрях елхата на един стол и пак включих лампичките. Ако дървото беше изгорило нейните цици или задник, щеше да го изхвърли през прозореца. Аз даже бях прекалено добър.

 

 

Няколко дни след Коледа минах да видя Бети. Седеше в стаята си пияна, в 8.45 сутринта. Не изглеждаше много добре, но и за мен можеше да се каже същото. Май всеки клиент й подаряваше бутилка. Имаше вино, водка, бърбън, скоч. Най-евтините марки. Стаята беше пълна с бутилки.

— Проклети глупаци! Не знаят ли друго? Ако изпиеш всичко това, ще умреш!

Бети само ме погледна. Този поглед казваше всичко.

Тя имаше две деца, които никога не идваха да я видят, никога не й пишеха. Работеше като чистачка в евтин хотел. В началото, когато се запознахме, дрехите й бяха скъпи, тънките й глезени се открояваха над скъпи обувки. Беше стегната, почти красива. С големи очи. Смееше се. Току-що се беше развела с богат съпруг, който по-късно загина при катастрофа, след като карал пиян; изгоря жив в Кънетикът. Казваха ми: „Никога няма да я укротиш.“

А ето я сега. Знаех обаче как да й помогна.

— Виж какво — казах й, — трябва да взема всичко това. Ще ти давам само от време на време по някоя бутилка. Няма да ги изпия.

— Не пипай бутилките.

Не ме погледна даже. Стаята й бе на последния етаж и тя седеше на един стол до прозореца и гледаше колите навън.

Приближих се.

— Слушай, скапан съм. Трябва да тръгвам. Но за Бога, внимавай с тия работи!

— Добре.

Наведох се и я целунах.

Седмица и нещо по-късно пак минах да я видя. Почуках, но никой не отвори.

— Бети! Бети! Добре ли си?

Завъртях топката на вратата. Беше отворено. Леглото беше разбъркано. На чаршафа имаше голямо петно от кръв.

— О, мамка му!

Завъртях се. Бутилките ги нямаше.

Огледах се. Собственичката на хотела беше французойка на средна възраст. Стоеше на вратата.

— Тя е в Окръжната болница — каза ми. — Беше много зле. Снощи извиках линейка.

— Всичко ли изпи?

— С малко помощ.

Изтичах долу и се качих в колата. Отидох в болницата. Познавах мястото добре. Казаха ми номера на стаята.

В малкото помещение имаше три-четири легла. На едното седеше някаква жена, хрупаше ябълка и се смееше с две посетителки. Отметнах чаршафа, отделящ леглото на Бети, седнах на столчето и се наведох над нея.

— Бети! Бети!

Докоснах ръката й.

— Бети!

Отвори очи. Отново бяха красиви. Ясно, спокойно синьо.

— Знаех, че ще дойдеш.

Затвори очи. Устните й бяха сухи. В лявото ъгълче на устата й имаше засъхнала жълта слюнка. Взех кърпа, навлажних я и избърсах петното. Почистих лицето й, ръцете, шията. Взех друга кърпа и изстисках малко вода върху езика й. После — още малко. Наквасих устните й. Оправих косата й. През чаршафа чувах смеха на жените.

— Бети, Бети, Бети. Моля те, пийни малко вода, само си близни, не много, мъничко.

Тя не отговори. Десет минути се опитвах да й дам сила. Напразно.

От устата й пак потече слюнка. Избърсах я.

Станах и дръпнах чаршафа. Изгледах сърдито трите жени.

Отидох при дежурната сестра:

— Кажете, правите ли нещо за жената в 45-С? Бети Уилямс.

— Правим каквото можем, господине.

— Ама там няма никой.

— Посещаваме я редовно.

— Къде са лекарите? Не виждам лекар.

— Лекарят я прегледа, господине.

— Защо сте я оставили да лежи така?

— Направихме каквото можахме, господине.

— ГОСПОДИНЕ! ГОСПОДИНЕ! ГОСПОДИНЕ! СТИГА СТЕ МЕ ГОСПОДИНОСВАЛИ! Басирам се, че ако беше президентът, губернаторът, кметът или някой друг кучи син, там щеше да е пълно с доктори и да правят нещо! Защо просто ги оставяте да умират? Грях ли е да си беден?

— Казах ви, господине, направихме ВСИЧКО, което можахме.

— Ще се върна след два часа.

— Съпруг ли сте?

— Живеехме по закона за съжителството.

— Може ли име и телефон?

Казах й ги и бързо излязох.