Чарлс Буковски
Поща (44)

2.

Обадих се на Джойс.

— Как върви с Лилавата игла?

— Не мога да го разбера — отговори тя.

— Какво направи той, като му каза, че си се развела?

— Бяхме в барчето на участъка, когато му казах.

— Какво стана?

— Изпусна вилицата си. Облещи се. Каза: „Моля?“

— Значи е схванал, че имаш сериозни намерения.

— Не мога да го разбера. Оттогава ме избягва. Като го видя в коридора, бяга. Вече не сяда срещу мен на обяд. Изглежда… такъв… хладен.

— Коте, има и други мъже. Забрави го тоя. Вдигай платната и давай към следващия.

— Трудно ми е да го забравя. Тоест, как се държеше преди.

— Знае ли, че имаш кинти?

— Не, не съм му казвала. Не знае.

— Е, ако искаш той да…

— Не, не! Не искам така!

— Добре тогава. Сбогом, Джойс.

— Сбогом, Ханк.

Скоро след това получих писмо от нея. Върнала се в Тексас. Бабата била тежко болна, не очаквали да изкара дълго. Хората питали за мен. Доскоро. Обичам те, Джойс.

Оставих писмото и си представих как измекярчето недоумява защо съм изпуснал келепира. Нервният дребосък, който ме мислеше за такъв хитрец. Тежко беше да го разочаровам така.